Тя протегна ръка.
— Психиатър, ако обичате. Казвам се Клеър Даниълс.
Двамата се здрависаха и после неловко запристъпяха от крак на крак. Накрая тя каза:
— Ще направя кафе. Мога ли да ви предложа една чаша?
— Не искам да ви досаждам.
Тя се обърна и отключи вратата. Уеб я последва. Двамата седнаха в малката приемна с чаши кафе в ръка. Уеб се огледа.
— Днес затворено ли е?
— Не, просто пациентите започват да идват след девет.
— Винаги съм се учудвал, че нямате секретарка.
— Какво да ви кажа, гледаме да не притесняваме хората. Много наши пациенти биха се почувствали неловко да споделят с непознат, че търсят психиатрична помощ. Ние си записваме часовете, когато трябва да дойде следващият пациент, и щом чуем звънеца, веднага отваряме. Имаме обща чакалня, но по правило гледаме пациентите ни да не се засичат един с друг. Това също ги притеснява.
— Все едно ги карате да играят на „Познай колко съм луд“.
Тя се усмихна.
— Нещо такова. Доктор О’Банън е психиатър с дългогодишен опит и много държи хората, които идват при нас за помощ, да се чувстват комфортно през цялото време. Последното нещо, което бихме допуснали, е нашите пациенти, които и без това страдат от всякакви неврози, да получат усложнения след сеансите си при нас.
— Значи двамата с О’Банън се познавате добре?
— Да. Навремето му бях асистентка, но неотдавна той реши да се отдели и сега имаме два самостоятелни кабинета, макар и с общи помещения. Струва ми се, че така е по-добре и за двама ни. Доктор О’Банън е много добър специалист. Ще ви помогне.
— Мислите ли? — попита Уеб без капка надежда.
— Аз съм изцяло в течение на случилото си. И като всички американци много съжалявам за гибелта на колегите ви.
Уеб мълчаливо отпи от кафето си. Клеър продължи:
— Ако мислите да го чакате, днес доктор О’Банън има лекции. Той преподава в университета „Джордж Вашингтон“. Така че няма да идва на работа.
— Няма значение. Грешката е моя. — Той се надигна от стола си. — Благодаря за кафето.
— Мистър Лондон, да му кажа ли, че сте идвали?
— Викат ми Уеб. Не, благодаря, не мисля да идвам в сряда.
Клеър също стана.
— Мога ли да ви помогна с нещо?
Той вдигна чашата си.
— Вече ме почерпихте с кафе. — Пое си дъх. Време беше да се измита. Вместо това запита: — Имате ли какво да правите през следващия час? — Казвайки това, Уеб сам се изуми от думите си.
— Канцеларска работа, нищо важно — отвърна Клеър с наведени очи, леко изчервена, сякаш той я бе поканил да бъде негова дама на абитуриентския бал, а тя, вместо да му откаже начаса, по някаква неведома причина бе решила да приеме поканата.
— Не бихте ли желали вместо това да разговаряте с мен?
— В професионален план? Не мисля, че е редно. Все пак вие сте пациент на доктор О’Банън.
— А в човешки план? — Уеб така и не разбра откъде дойдоха тези думи, сякаш в него имаше чужд човек, който говореше против волята му.
Тя се поколеба за момент и после му каза да изчака. Влезе в кабинета си и след няколко минути се върна.
— Опитах се да се свържа с доктор О’Банън в университета, но там не могат да го открият. Без да съгласувам с титуляра, не мога да ви приема. Разберете, Уеб, въпросът е много деликатен. Не е етично да се отнемат чужди пациенти.
Уеб решително седна на мястото си.
— Няма ли някакво благовидно оправдание?
Тя помисли малко и после каза:
— Предполагам, че ако титулярът отсъства, а вие сте в криза…
— Е, титулярът отсъства наистина, а пък аз съм в такава криза, че повече не би могло да бъде!
Уеб казваше самата истина. Имаше чувството, че отново е попаднал в оня вътрешен двор, че е неспособен да се движи, неспособен да предприеме каквото и да било, напълно безполезен. Ако тази жена откажеше да го приеме, той не бе сигурен дали ще събере сили да стане и да си тръгне. Само че тя го въведе в кабинета си и затвори вратата. Между стаята на Клеър Даниълс и тази на О’Банън нямаше нищо общо. Тук стените бяха боядисани в мек сив цвят, на прозорците вместо щори имаше завеси на цветчета; навсякъде висяха картини и снимки главно на хора — вероятно близки на Клеър. Висяха и дипломи, удостоверяващи внушителната професионална квалификация на д-р Клеър Даниълс: магистърски степени от Браун и Колумбийския университет, както и диплом на доктор по медицина от Станфорд. На една от масите се виждаше стъкленица с надпис: „Терапия в буркан“. По останалите масички имаше множество незапалени свещи, а в двата ъгъла на стаята — настолни лампи с абажури. По полиците и на пода бяха нахвърляни десетки плюшени играчки. До стената беше поставен кожен стол. Освен това — о, небеса! — Клеър Даниълс имаше и кушетка.