— Това е! Какво друго мога да добавя? Аз се парализирах от страх. Аз съм един жалък страхливец!
Тогава тя заговори — спокойно и като подбираше внимателно думите си:
— Уеб, разбирам, че тази тема е много болезнена, но бих желала точно да проследим всички събития, предшествали твоето „замръзване“, както го нарече. Колкото може по-точно. Вероятно ще се окаже извънредно важно.
Уеб й разказа всичко в най-малки подробности — от момента, в който задните врати на шевролета се бяха разтворили, до онзи миг, когато той, безсилен и безпомощен, бе наблюдавал как загиват другарите му. Когато свърши, остана напълно неподвижен и вцепенен, сякаш, споделяйки жалката си история, бе позволил да му измъкнат и душата.
— Сигурно си се чувствал като парализиран. А дали не си усетил някакви предварителни симптоми, преди изведнъж това да те връхлети? Някаква промяна в пулса, учестено дишане, внезапна уплаха, студена пот, съхнене на устата?
Уеб помисли малко, като се опитваше да си възстанови миг по миг онова, което бе станало в съзнанието му през онази нощ. И тъкмо щеше да поклати отрицателно глава, когато изведнъж се сети нещо:
— В уличката имаше едно хлапе. — Уеб не смяташе за нужно да разкрива пред Клеър Даниълс важната роля, която Кевин Уестбрук изведнъж бе придобил в хода на разследването. Все пак имаше нещо, което би могъл да й каже: — Когато минах покрай него, каза „Проклятие и триста дяволи!“ или нещо такова. Помня, че гласът му звучеше донякъде като на възрастен. По вида му личеше, че животът никак не е бил снизходителен към него.
— И думите на детето са те накарали да изпиташ нещо повече от състрадание, така ли?
— Вижте какво, доктор Даниълс…
— Моля те, казвай ми Клеър.
— Виж, Клеър, аз не се опитвам да се изкарам светец. Човек с моята професия понякога попада в доста неприятни ситуации. Така че се опитвам да не мисля за всичко останало, например за някакви си там деца…
— Да разбирам ли, че ако се замислиш, няма да можеш да си вършиш работата?
Уеб й хвърли бърз поглед.
— Смяташ ли, че така е станало и в случая? Видял съм детето и нещо в мозъка ми е прещракало?
— Много е възможно. Има един посттравматичен синдром, шок от бойното поле, който предизвиква парализа и още цяла редица физически проявления. Случва се много по-често, отколкото си даваме сметка. Това е уникална форма на стрес в резултат от умора след боя.
— Само че стрелбата още не бе започнала.
— Този стрес се натрупва с години, Уеб. И един ден ефектът от това натрупване може да се прояви в най-неподходящо време и по най-неблагоприятен начин. Не си първият войник, който реагира по този начин преди битка.
— Е, на мен поне не ми се бе случвало — каза натъртено Уеб. — През всичките тези осем години. Освен това момчетата от екипа не са преживели по-малко от мен, а никой друг не се парализира.
— Може да ти е било за пръв път, Уеб, но трябва да разбереш, че всички хора са различни. Недей да се сравняваш с другите. Не е справедливо по отношение на теб.
Той вдигна пръст.
— Знаеш ли какво е справедливо? Справедливо би било, ако онази нощ бях направил нещо. Ако бях видял нещо конкретно, ако по някакъв начин бях предупредил момчетата, може би те щяха да останат живи и аз нямаше сега да седя тук и да ти обяснявам защо са мъртви.
— Разбирам гнева ти, наистина животът често е несправедлив. Убедена съм, че си виждал хиляди примери за това. Сега въпросът е как най-добре да преодолеем случилото се.
— Как мислиш, че се преодолява нещо такова? Та в живота по-лошо няма!
— Напротив. По-лошо би било, ако не можеш да осмислиш станалото и да се успокоиш, за да продължиш да живееш нататък.
— Да живея нататък ли? Да бе, права си, страхотен живот ще си живея оттук нататък! Не искаш ли да се сменим? Няма да съжаляваш.
— Имаш ли желание да се върнеш в отряда? — попита сухо тя.
— Да — отвърна незабавно той.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно.
— Значи имаш цел! И ние заедно ще направим така, че да я постигнеш.
Уеб прекара ръка по бедрото си до дръжката на пистолета, която издуваше якето му.
— Мислиш ли, че е възможно? Искам да кажа, че ако не си на ниво умствено и физически в отряда, те изхвърлят като мръсен парцал. — „Изхвърлят те от единственото място, където си искал да бъдеш“, добави той наум.
— Можем да опитаме, Уеб, това е всичко, което можем да направим. Аз също съм добра в моята професия. Обещавам ти, че ще направя всичко, което е по силите ми. Но ще имам нужда и от твоята помощ.
Той я погледна право в очите.
— Давай.
— Има ли понастоящем нещо в живота ти, което особено силно те тормози? Някакъв източник на стрес извън обичайните?