Бейтс бе идвал тук безброй пъти. Бе изпратил неколцина близки приятели и колеги. При други случаи бе служил като придружител и гид на гости на семейството си от провинцията. Едно от любимите му занимания беше да гледа смяната на караула, съставен от бойци на Трета пехотна дивизия на САЩ, които денонощно охраняваха гробниците на незнайните воини. Бейтс погледна часовника си. Трябваше да побърза, за да не закъснее.
Когато пристигна в зоната около гробниците, тълпата вече се събираше — главно туристи с фотоапарати и деца. Почетният караул изпълняваше своя неизменен ритуал — марш от двайсет и една крачки, после точно двайсет и една секунди пауза, прехвърляне на оръжието от едното на другото рамо и след това кръгом и марш по обратния път.
Бейтс неведнъж се бе питал дали пушките на караула изобщо са заредени. Той не се съмняваше обаче, че ако някой се опита да ограби или оскверни гробниците, този някой незабавно ще си получи заслуженото. Ако за военните в Америка имаше светиня, тя се наричаше Арлингтън. По святост това историческо гробище се равняваше на Пърл Харбър.
Когато смяната на караула започна и тълпите се скупчиха наоколо със своите фотоапарати, Бейтс погледна настрани и си запробива път през редиците туристи надолу по стълбите. Смяната на караула беше дълга и сложна церемония и щеше да отнеме време. Гледката беше такава, че всички в гробището се тълпяха да я зърнат. Всички, освен Пърси Бейтс.
Той закрачи към амфитеатъра, който се намираше наблизо; в далечината пред него се откри паметникът на загиналите със совалката „Чалънджър“. Върна се малко назад и влезе в амфитеатъра. Отиде до сцената, приближи се до една стена, измъкна карта на гробището и се загледа в нея.
Мъжът беше от другата страна на стената и Бейтс не го виждаше. Имаше пистолет, затъкнат в изрязан кобур на колана, и дори когато приближи към мястото, където бе застанал Бейтс, ръката му не се отдели и за миг от ръкохватката на оръжието. Бе проследил Бейтс при цялата му обиколка из гробището, докато се бе убедил, че е сам. Той пристъпи още крачка напред.
— Не мислех, че ще се появиш, докато не ми даде знак с ръка — каза Бейтс. Картата напълно скриваше лицето му от евентуални любопитни погледи.
— Трябваше да се убедя, че условията са подходящи — отвърна Рандъл Коув. Той остана на мястото си от другата страна на стената.
— Положих голямо старание, за да не ме проследят.
— Каквото и да направи един от нас, все някой го прави по-добре.
— Не мога нищо да възразя. Защо винаги си правиш срещите в гробища?
— Обичам спокойствието и тишината. Рядко ходя на други места. — Той помълча и добави: — Това беше номер.
— Досетих се. Само че шестима от мъжете ми са мъртви, а над седмия тегне подозрение. Да не би да са те разкрили? И вместо да те убият, са ти подали грешна информация, която да предадеш на отряда? Разправи ми в подробности, Ранди.
— Аз самият бях в оная шибана сграда. Представих се за потенциален клиент и отидох да огледам бизнеса им. Видях бюра, папки, компютри, разни типове тичат насам-натам и крещят разни числа. Видях пари, готова продукция, всичко. Видях го със собствените си очи. Никога не бих се свързал с вас, за да ви разправям неща, дето не съм ги видял с очите си. Да не съм някой новобранец!
— Знам, Ранди. Когато обаче ние влязохме в сградата, вътре беше празно. Нищичко, ако не броим осемте разбити картечници.
— Точно така. Разбити на парчета. Кажи нещо за тоя Лондон. Имаш ли му доверие?
— Повече, отколкото на всеки друг.
— Е, какво разправя? Как така е останал жив?
— Мисля, че и той не знае. Казва, че се бил смръзнал.
— Тъкмо навреме, няма що.
— Той лично обезвреди тия картечници. При това спаси живота на малко дете.
— Това не е случайно дете. Казва се Кевин Уестбрук.
— Знам и това.
— Виж какво, ние се захванахме с тая работа, за да спипаме стария Уестбрук, понеже началствата бяха решили, че е време да си припишат някоя заслуга. Но колкото повече навлизах в играта, толкова по-ясно ми ставаше, че Уестбрук е дребна риба, Пърс. Е, докарва добри пари, но не е върхът. Освен това не му е в стила да взривява цели квартали, все гледа да се спотайва.
— Ако не е бил той, то кой тогава?
— В този град има поне осем улични дистрибутори и Уестбрук е само един от тях. Осемте заедно пласират около един тон годишно от тая гадост. Умножи го по броя на големите градове от Ню Йорк на север до Атланта на юг и ще видиш какво се получава. Този, който контролира всичко това, е големият бос.
— Да не искаш да кажеш, че една и съща групировка държи целия трафик? Това е невъзможно!
— Искам да кажа само, че една групировка контролира пласирането на оксиконтин от провинцията в големите градове.