— Ще съм ти благодарен, ако престанеш да ме плюеш пред момчетата в Куонтико.
— Аз пък ще съм ти благодарен, ако престанеш да ми казваш какво да правя. И по-добре се разкарай от къщата ми. Не общувам с такива като теб.
— Да поговорим, Поли. Дължиш ми един разговор.
Романо размаха гаечния ключ под носа му.
— Не ти дължа нищо, Лондон.
— Осем години киснем заедно в тия лайна, та си мисля, че поне можем да се изслушаме, ако не друго.
Двамата мъже кръстосаха блеснали погледи; накрая Романо остави гаечния ключ, избърса ръцете си, угаси мотора и закрачи към задния двор. Уеб прие това като покана да го последва, макар нещо отвътре да му казваше, че Романо просто отива да вземе някой по-голям инструмент от гаража, за да го цапардоса по главата.
В задния двор тревата беше прясно окосена, дръвчетата подрязани, отстрани до гаража се извисяваше бухнал розов храст. Температурата на слънце беше около двайсет и седем градуса, след дъжда денят беше топъл и приятен. Разгънаха два градински стола и седнаха. Уеб се загледа в Енджи, съпругата на Романо, която тъкмо простираше пране. Тя беше родом от Мисисипи; двамата имаха две деца, момчета. Енджи беше все още апетитно миньонче с бухнала руса коса, зелени очи на самодива и изражение на лицето, което сякаш казваше: „Ще те изям, сладурче!“ Тя не спираше да флиртува с всеки мъж, който й се изпречи; все гледаше да хване Уеб за ръката, да си отърка уж случайно бедрото о крака му, казваше му колко е сладък, но всичко беше само игра. Понякога Романо побесняваше от ревност, но обикновено беше доволен, че мъжете толкова харесват жена му. Това беше неотменна част от житейските му радости. Ала когато Енджи Романо се ядосаше някому, тя не прощаваше лесно. Уеб бе забелязал и това по време на сбирки с колеги от отряда: в тази малка женичка се криеше истинска тигрица, способна да обърне в бягство калени в битки ветерани.
Пол Романо беше командос от екип „Хотел“, но двамата с Уеб бяха приети едновременно в отряда и първите три години бяха прекарали в един и същ екип като снайперисти. Преди да постъпи във ФБР, Романо бе служил в елитните части „Делта“. Макар също като Уеб да не бе много едър, Романо беше извънредно жилав; тънките му мускули бяха яки и усукани като стоманени въжета. Той беше кален воин, устоял на несгоди и победил врагове, пред които всеки друг би се огънал или би си плюл на петите. Веднъж, при атака срещу крепостта на някакъв наркобарон на Карибите, десантният кораб го бе свалил твърде далеч от брега; с двайсет и пет килограма оръжие и екипировка на гърба Романо се бе озовал в шест метра дълбока вода. Вместо кротко да се удави, както би постъпил всеки друг на негово място, той бе потънал на дъното, някак си бе успял да се изправи на крака, да се ориентира за посоката и задържайки дъха си за повече от четири минути, бе излазил пеша разстоянието до брега тъкмо навреме, за да се включи в атаката. Поради грешка в комуникациите обектът се бе оказал не точно там, където мислеха, и докато другарите му се лутаха по брега, Романо случайно се бе натъкнал на боса и го бе арестувал лично, като преди това бе застрелял двамата му телохранители. Единственото му оплакване след цялата тая епопея беше, че си е намокрил излишно косата и е загубил единия от любимите си пистолети — Къф.
Тялото на Романо беше почти изцяло покрито с татуировки — дракони, ками, змии, а също и надпис „Енджи“ със сърце на левия му бицепс. Той бе привлякъл вниманието на Уеб на предварителния подбор на нови бойци, когато повечето кандидати стояха голи, смразени от ужас пред ада, който знаеха, че ги очаква. Уеб бе оглеждал всички подред за белези по коленете и рамената, издаващи физическа неиздръжливост, и бе наблюдавал израженията на лицата им като знак за евентуални психически отклонения. Общността на елитните командоси е по същество поле за Дарвинова конкуренция в най-чист вид и Уеб от самото начало се бе опитвал да открие онези дребни признаци, които щяха да му осигурят предимство пред останалите. Той знаеше, че само половината от мъжете ще преминат през първия кръг на отсяване, който предстоеше след две седмици, а от останалите едва всеки десети ще стигне до финала — до заветния шанс да бъде приет в Отряда за борба с тероризма и един ден да има късмета да загине в реална бойна обстановка.
Романо бе дошъл в ОБТ направо от нюйоркските специални части, където си бе изградил репутация на страховит боец, пръв между равни в една общност на корави мъже. През онзи първи ден от предварителните квалификации той бе между малцината, които не изглеждаха никак уплашени от това, което им предстои. На Уеб бе направил впечатление на човек, който обича болката и с радост очаква ада, на който ОБТ щеше да го подложи. Приличаше и на човек, свикнал сам да причинява болка. Чуждото страдание не го трогваше ни най-малко, ако не за друго, то защото през живота си Романо бе страдал повече от който и да било. Уеб избягваше да пита колегата си за тези неща; може би сам не желаеше да чуе отговора. Но още тогава, докато въобще не знаеше дали той самият ще стигне до заветното място, Уеб не се съмняваше и за миг, че Романо няма как да не бъде приет. Оттогава двамата не спираха да мерят сили и да се борят за надмощие в отряда; често пъти Романо напълно съзнателно докарваше Уеб до ярост, но Уеб не спираше да се възхищава от неговите способности и кураж.