— Искаше да говорим. Е, говори — каза Романо.
— Кевин Уестбрук. Онова хлапе в тъмната уличка.
Романо кимна с глава, надвесен над бирата си.
— Е?
— Изчезнал е.
— Какви ги приказваш?
— Познаваш ли Бейтс? Пърси Бейтс?
— Не. Трябва ли да го познавам?
— Той оглавява разследването на Вашингтонското оперативно бюро. Кен Маккарти разправя, че Кевин е бил с теб и Мики Кортес. Какво имаш да кажеш по въпроса?
— Не много.
— Какво каза хлапето?
— Нищо.
— На кого го предаде?
— На двама цивилни.
— Взе ли им имената?
Романо поклати глава.
— Поли, знаеш ли каква е разликата между разговор с теб и разговор със стената?
— Каква?
— Няма разлика.
— Какво очакваш да ти кажа, Уеб? Видях детето, побавих го малко, после то си отиде по пътя.
— Искаш да кажеш, че то нищо не каза?
— Не беше твърде разговорливо. Даде ни името и адреса си. Ние си ги записахме. Мики се опита да го поразприказва малко, но не можа нищо да измъкне. Къде ти, той не знае как да разговаря със собствените си деца! Така че не знаем каква е била ролята на това дете в цялата тая каша. Ама ти какво очакваш? Ние тогава тичахме към оня шибан двор, после видяхме ракетата ти и спряхме. И изведнъж се появява значи това хлапе и размахва шапката ти и някаква бележка. Не знаех дали е на твоя страна, или не. Пък и не исках да прецакам нещата, като му задавам въпроси, дето не са ми работа.
— Много умно от твоя страна. Само дето си го предал на ония цивилни, без да ги питаш каквото и да било. Как стават тия работи?
— Показаха ми служебни карти, казаха, че са дошли специално да приберат детето, и това беше всичко. Ние не сме следствен орган. Нас ни пращат само колкото да опухаме някого. Ония с костюмите са по разследванията. Пък и не ми беше до това. Нали знаеш, че двамата с Тели Райнър сме служили заедно в „Делта“?
— Знам, Поли, знам. Та колко горе-долу беше часът, когато се появиха тия с костюмите?
Романо се замисли.
— Не беше минало много време. Беше още тъмно. Да кажем, два и половина.
— Не ти ли се струва, че Вашингтонското бюро е реагирало твърде бързо, изпращайки посред нощ двама цивилни да приберат хлапето?
— Какво можех да им кажа? Не ви го давам, момчета, твърде бързо реагирате, това не е в стила на ФБР. Това много щеше да ми помогне на кариерата, няма що. Щях да си гледам пенсионния фонд през крив макарон.
— Можеш ли поне да ми ги опишеш тия с костюмите?
Романо отново се замисли.
— Вече ги описах на агентите.
— Агентите също са с костюми. Опиши ми ги на мен. Не бой се, не боли чак толкова.
— Ти какво, занасяш ли ме нещо?
— Хайде бе, Поли, отговори ми като мъж на мъж. „Хотел“ на „Чарли“ или каквото е останало от него.
Романо помисли още малко и после се покашля.
— Единият беше бял. Дългуч, но иначе кльощав. Приличаше на човек, който е отслабнал, след като е бил пълен. Лицето му беше едно такова, отпуснато. Доволен ли си?
— Не. Коса?
— Къса, разбира се. На един федерален каква искаш да му бъде косата? Или си мислиш, че Едгар Хувър е носил конска опашка?
— Някои твърдят, че да. А също и рокли. Давай нататък: млад, стар, по средата?
— На трийсет и нещо. Леко прошарен. Костюмът обикновен, като на агент, може би малко по-хубав. Във всеки случай много по-хубав от всички парцали в гардероба ти, Лондон.
— Как си запомнил всичко това, пък не помниш името на човека?
— Той ми показа карта и това ми беше достатъчно. Около мен се гърмеше, шестима от нашите току-що бяха натръшкани! Той дойде да вземе детето и аз му го дадох. По всичко приличаше на държавен служител. Ами че той като нищо беше с по-висок чин от моя.
— А другият?
— Какво?
— Партньорът му, другият цивилен. Нали каза, че били двама?
— Тъй де. — Изведнъж Романо не изглеждаше толкова уверен. Той разтърка очи и отпи от бирата си. — Всъщност оня, другият, не дойде при нас. Първият го посочи отдалеч и каза: ето го партньора ми, нищо повече. Другият в това време разговаряше с някакви ченгета и изобщо не се приближи.