Като всички във Вашингтон, и Уоткинс бе чел с интерес и тревога във вестниците за засадата срещу Отряда за борба с тероризма. Той бе работил лично с някои от тези момчета и можеше само да похвали храбростта им и техния висок професионализъм. Те бяха най-добрите, поне според неговите представи, и вършеха работа, с която никой друг не би се захванал. Уоткинс си бе мислил, че неговата собствена задача е трудна, но откакто бе видял през какво минават тези мъже, искрено им се възхищаваше. Особено му беше жал за семействата на загиналите и си каза, че трябва да провери дали няма създадена някаква фондация за дарения, за да им се помогне с нещо. Ако нямаше, тогава той щеше да основе такава. Още една задача, която него чака, каза си философски прокурорът, но това е животът.
Той не я бе забелязал, докато не излетя от храстите право към лицето му. Уоткинс извика уплашено и се наведе, за да я избегне. Птицата профуча на сантиметри от главата му — същата сойка, дето го бе нападала и преди. Проклетото същество го чакаше да се появи и после изведнъж връхлиташе върху него из засада, сякаш се опитваше да му докара някой инфаркт. „Ще има да вземаш — каза й мислено той. — Няма да ти се дам.“ Докато отваряше входната врата, мобилният му телефон иззвъня. Кой ли пък е този, помисли си той. Малко хора знаеха номера. Жена му например, но едва ли беше тя, защото със сигурност вече го бе видяла от прозореца. Сигурно го търсеха от службата. Ако наистина бяха те, можеше да пише вечерта за пропаднала; като нищо щеше да се наложи да се качи на колата и да подкара обратно за Вашингтон.
Той измъкна апарата от джоба си, видя, че номерът на позвънилия не е изписан на екрана, и си каза, че няма защо да отговаря. Но после размисли. Можеше да се окаже важно, а можеше и да е грешка. Все пак Уоткинс не беше човек, който бяга от отговорности. Той натисна бутона, готов да посрещне всичко, което съдбата му поднесе.
Останките на Фред Уоткинс бяха намерени в храстите на съседния двор, запокитени там от мощната експлозия, разрушила дома му. С натискането на бутона той бе произвел миниатюрна искра — напълно достатъчна, за да възпламени газта, с която бе изпълнена къщата. Куфарчето му по чудо бе оцеляло след взрива; той все още го стискаше в ръката си, от която бяха останали само овъглени кости. Скъпоценните книжа вътре бяха невредими, готови да бъдат поети от неговия приемник. Труповете на съпругата и децата му бяха открити под развалините. При аутопсията се установи, че и тримата бяха умрели от задушаване още преди взрива. Цели четири часа пожарни екипи се бориха с огъня, който обхвана и две съседни къщи. За щастие, никой от съседите не пострада. Само домът на семейство Уоткинс бе сравнен със земята. Плановете им за заслужена почивка след цял живот напрегната работа бяха погребани заедно с тях. Мобилният телефон бе открит твърде лесно, защото се бе стопил в ръката му.
По същото време, когато Фред Уоткинс се прости с живота, на сто и петдесет километра на юг — в Ричмънд, щата Вирджиния, съдията Луис Ледбетър тъкмо сядаше на задната седалка на своята служебна лимузина под зоркия поглед на шерифа от Националната гвардия, който му служеше за лична охрана. Ледбетър беше федерален магистрат по углавни дела — длъжност, която заемаше вече втора година, след като бе повишен от главен съдия на Областния съд в Ричмънд. Поради сравнително младата си възраст — беше едва четирийсет и шест годишен — и изключителните си способности Ледбетър бе привлякъл вниманието на доста влиятелни хора като евентуален кандидат за Апелативния съд на Четвърти съдебен окръг; не беше изключено един ден да седне и в креслото на магистрат във Върховния съд на САЩ. През богатата си кариера Ледбетър бе ръководил много съдебни дела с различна сложност, емоционален заряд и потенциална взривоопасност. Някои от хората, които бе изпратил зад решетките, впоследствие бяха отправяли заплахи за живота му. Веднъж за малко не бе станал жертва на бомба в писмо, изпратено му по пощата от някаква военизирана организация на бели расисти, които не бяха съгласни с неговите убеждения за равенството на всички раси, религии и етноси пред Бога и закона. Всички тези обстоятелства налагаха Ледбетър да се движи навсякъде под засилена охрана, особено след някои не твърде отдавнашни събития, предизвикали сериозно безпокойство за личната му безопасност.
Преди години от затвора по особено дързък начин бе избягал опасен престъпник, който се бе заклел да си отмъсти на Ледбетър. Макар затворът да се намираше далеч от столицата и от отправените заплахи да бе минало време, властите не желаеха да поемат никакви рискове с безопасността на доблестния магистрат. Ледбетър, който ценеше личната си свобода над всичко, смяташе тази засилена охрана за излишна и досадна. От друга страна, след като веднъж се бе разминал на косъм със смъртта, вече приемаше тази загриженост за обоснована. Разбира се, самият той нямаше никакво желание да стане жертва на някой извратен боклук, чието място беше в затвора; не, почитаемият съдия Ледбетър не възнамеряваше да достави на врага си това удоволствие.