— Някакви вести от Фрий? — запита той шерифа.
Обстоятелството, че избягалият затворник се казваше Ърнест Б. Фрий, не преставаше да тормози Ледбетър. Разбира се, инициалът и презимето бяха съзнателно подбрани така, че да означават „бъди свободен“ на английски. Човекът бе сменил законно името си още когато бе станал редови член на онази неоконсервативна военизирана организация; неговите другари по оръжие бяха възприели този акт като ярък символ на отпор срещу въображаемите заплахи за тяхната свобода. Действително, самата организация наричаше себе си „Свободното общество“ — не особено подходящо название за типове, прочули се със своята нетолерантност и насилие над всеки, който не споделяше тяхната изпълнена с омраза идеология. Такива организации, от чието съществуване Америка със сигурност нищо не печели, са ярък пример за това, какви уродливи форми може да приеме свободата на словото, гарантирана от Първата поправка към Конституцията на САЩ. Свобода на словото — да. Но не и свобода да убиваш. Когато започнеш да убиваш, никакъв къс хартия не може да те защити от възмездието на закона.
Фрий и още двама от неговата организация бяха нахлули в едно училище, застреляли на място две учителки и взели за заложници множество деца и членове на персонала. Местната полиция бе обкръжила училището, извикани бяха специалните командоси, но Фрий и хората му бяха въоръжени с автоматични карабини и бронежилетки. Наложи се да вдигнат под тревога федералния Отряд за борба с тероризма от базата му в Куонтико. Отначало изглеждаше, че всичко ще приключи мирно и тихо, но после отвътре се бяха чули изстрели, специалистите бяха влезли вътре и се бе разразила страховита пукотевица. Ледбетър още си спомняше безжизненото трупче на момченце, проснато на тротоара, до двете учителки.
След като двамата му съучастници бяха застреляни, Ърнест Б. Фрий, самият той ранен, се бе предал на властите.
После възникна известен спор дали Фрий да бъде съден от федералните или щатските съдилища. Макар да се смяташе, че това конкретно училище бе станало обект на нападение, понеже беше базова институция за интеграция на малцинствата и насърчаване на междурасови отношения, а расистките възгледи на Фрий бяха добре известни, Ледбетър си каза, че конкретната мотивация няма да се докаже лесно в съда. Ако не за друго, то защото и тримата убити — двете учителки и ученикът — бяха все бели, така че щеше да е практически невъзможно Фрий да бъде съден по силата на федералния закон за престъпления, продиктувани от омраза. Макар че, формално погледнато, щеше да е относително по-лесно да бъде подведен за нападение над федерални агенти, най-добрата стратегия беше просто да го съди щатски съд и да поиска смъртно наказание за множество убийства.
— Не, ваша светлост — отвърна шерифът. Гласът му извади Ледбетър от унеса на спомените. Служителят на закона охраняваше магистрата вече от доста време и двамата се бяха сприятелили. — Ако питате мен, тоя тип отдавна е духнал през Мексико в Южна Америка. Там сигурно се е сдушил с разни местни неонацисти, сродни души, нали знаете.
— Е, да се надяваме, че ще го хванат и тикнат обратно където му е мястото.
— Ще стане. Федералните се занимават със случая, а на тях не им липсват възможности.
— Исках тоя престъпник да получи смъртна присъда. Той друго не заслужаваше. — Това бе един от случаите, когато Ледбетър не бе успял да се наложи като съдия. Както можеше да се очаква, адвокатът на Фрий бе пледирал, че довереникът му е невменяем, като дори бе намекнал, че може да е станал жертва на промиване на мозъка като член на „сектата“ — както бе нарекъл организацията му. Адвокатът просто си вършеше работата, но от гледна точка на прокуратурата вече имаше достатъчно съмнения, че съдебните заседатели ще стигнат до единодушно становище. Ето защо обвинението и защитата се споразумяха Фрий да се признае за виновен, срещу което вместо смъртно наказание да получи присъда от двайсет години до живот, с възможност — макар и нищожна — за предварително освобождаване под гаранция. Ледбетър не беше съгласен с тази сделка, но нямаше избор и се подписа под присъдата. Впоследствие журналисти проведоха неофициално допитване сред съдебните заседатели. Резултатите бяха такива, че Фрий наистина се бе оказал голям късметлия. От дванайсетте запитани всички до един отговориха, че ако се бе стигнало до гласуване, те щяха да го признаят за виновен и единодушно да настояват за смъртно наказание. В пресата се вдигна такъв шум, че всички излязоха посрамени от ситуацията.