— Затваряй си устата, Джеръм! — кресна някаква възрастна матрона, седнала до въпросния младеж. Тя имаше посребрени коси, големи очила, огромни провиснали гърди и лице, което говореше, че на нея такива не й минават. В ханша беше широка колкото малолитражен автомобил и имаше вид, сякаш може без проблем да се справи с Джеръм, ако се наложи. Къде ти, и с Уеб можеше да се справи като нищо. Преди да махне веригата от вратата, тя на два пъти бе поискала да види значката и документите му. — Не пускам в къщата си непознати. Ако ще да са и от полицията. Тоя квартал е опасен, откак се помня. Независимо на чия страна си — добави жената с вдигнати вежди и многозначителен поглед, който проникна дълбоко в душата му на федерален агент.
„Не че аз самият много желая да съм тук — искаше да й каже Уеб, — особено сега, когато ми се повръща от тая воня.“ Когато седна срещу тях, през цепнатините на дюшемето се виждаше, че къщата е построена направо върху утъпкана пръст. Тия нещастници сигурно пукат от студ през зимата, помисли си той. Навън в момента беше около осемнайсет градуса, а вътре температурата по-скоро клонеше към нулата. В къщата не се чуваха никакви успокояващи домашни звуци — нито бумтене на печка, нито къкрене на вкусни манджи в бабината кухня. В единия ъгъл на стаята имаше купчина празни кутийки от диетична пепси-кола. Явно някой се пазеше да не надебелее. В същото време до тях се виждаше друга купчина — от опаковки на „Макдоналдс“. Най-вероятно бяха на Джеръм. Той имаше вид, сякаш нагъва само хамбургери и пържени картофи.
— Напълно ви разбирам — отвърна Уеб. — Отдавна ли живеете тук?
В отговор Джеръм само изсумтя, докато баба му оглеждаше сключените пръсти на ръцете си. Накрая тя каза:
— От три месеца. На предишното място обаче живяхме дълго. Направихме ремонт.
— Докато един ден решиха, че сме прекалено богати за такава хубава къща — добави ехидно Джеръм, — и ни изритаха. Ей така, просто ни изритаха и това е.
— Никой не е казал, че животът е справедлив, Джеръм — намеси се старицата. Тя огледа кочината около себе си и пое дълбоко дъх; Уеб усети как всичките му надежди се изпаряват. — Един ден и тук ще направим ремонт. Къщата ще стане хубава. — Уеб забеляза, че гласът й не звучи толкова уверено.
— Има ли някакъв напредък в издирването на Кевин от страна на полицията?
— Що не ги питаш тях? — сопна се бабата. — На нас те нищо не ни казват.
— Ами че нали те го загубиха! — обади се Джеръм, като се свря още по-навътре в безформената купчина продънени, мръсни възглавници, които минаваха за канапе. От мястото си Уеб не виждаше дали под тях изобщо има рамка. Таванът на стаята се бе пропукал на три места и бе провиснал толкова ниско, че още малко нямаше да им трябва стълба, за да се качат на втория етаж — просто щяха да се хващат за цепнатините и да се набират на ръце. По стените растеше черна плесен. Уеб си каза, че малкото боядисани повърхности сигурно са покрити с оловна боя, а кухините около водопроводните тръби като нищо са запълнени с азбест. Подът беше покрит с мишина, а Уеб бе готов да се обзаложи на хиляда долара, че всички дървени части са проядени от термити, което обясняваше защо, гледана откъм улицата, къщата беше леко наклонена наляво. Сигурно строителните инспектори отдавна бяха отписали тоя квартал, иначе къде им бяха очите?
— Имате ли снимка на Кевин?
— Имаме, разбира се. Дадохме я на полицията — каза бабата.
— Нямате ли друга?
— Ти какво, всичко ли искаш да ни вземеш? — озъби се Джеръм.
Уеб се надвеси напред така, че дръжката на пистолета му да попадне в полезрението на младежа, от когото можеше да се очаква всичко.
— Точно така, Джеръм. Всичко, което поискам. И ако ми се правиш на важен, ще те хвана за яката и ще те закарам в участъка, където бързо ще ти извадим всичките кирливи ризи от компютъра. Пък ако искаш, можеш да ме лъжеш до утре, че нямаш криминално досие, умнико.
Джеръм отмести поглед и каза само:
— Мамицата му!
— Затваряй си устата, Джеръм! — повтори баба му. — Просто млъкни и не се обаждай.
А така, бабке, помисли си Уеб. Тя измъкна отнякъде малък портфейл и от гънките му извади снимка. Когато я подаваше на Уеб, ръцете й затрепериха и гласът й заседна в гърлото, но тя бързо се окопити.
— Това е последната ми снимка на Кевин. Гледай да не я загубиш.
— Ще я пазя. Ще си я получите обратно.
Уеб погледна снимката. Беше Кевин. Същият Кевин, когото бе спасил в сляпата уличка.
Значи Кортес и Романо бяха бавили някакво друго хлапе, което ги бе излъгало, че се казва Кевин Уестбрук, а също и за куп други неща. Това не бе станало случайно, сигурно е било планирано отпреди. Или пък беше плод на моментно вдъхновение. Така или иначе, с каква цел?