Истината за случилото се бе започнала да прониква в съзнанието и на най-малките деца, които горчиво плачеха за своите татковци, които ги бяха напуснали завинаги. Хлипове и писъци прекъсваха изсмуканите от пръсти речи — от надутите закани на политиците този път „наистина да прекършим гръбнака на престъпността“, до празните приказки на пасторите, които не познаваха нито един от онези, които така сладкодумно възхваляваха.
Тия мъже се биха за правата кауза, искаше да стане и да каже Уеб. Не ги забравяйте, защото те по своему са незабравими. Край на речта. Амин! Хайде сега да му гаврътнем по едно.
Най-после възпоменателната служба приключи и събралото се множество изпусна колективна въздишка на облекчение. На излизане Уеб поговори с Деби Райнър, каза по някоя и друга утешителна дума на Синди Плъмър и Каръл Гарсия, размени прегръдки и бегли целувки с още няколко жени. Приклекна и рече по нещичко и на децата; притиснал треперещите им телца в обятията си, той сякаш нямаше сили да ги пусне. След този прост човешки допир му идваше да закрещи с пълни гърди. Уеб трудно се разплакваше, а през последната седмица вече бе пролял повече сълзи, отколкото през целия си предишен живот. А пък децата — те просто късаха сърцето му.
Някой го докосна по рамото. Уеб стана и се извърна, готов да предложи утеха на поредното страдащо човешко същество. Ала човешкото същество, което го гледаше втренчено право в очите, нямаше вид, сякаш се нуждае от неговата утеха.
Джули Патерсън беше вдовицата на Лу Патерсън. Майка на четири деца, тя бе очаквала пето, но го бе загубила три часа след новината, че е вдовица и самотна майка. Стъкленият й поглед показа на Уеб, че тя е силно упоена — той все пак се надяваше, че каквото и да бе взела, беше по лекарско предписание. Освен това дъхът й вонеше на алкохол. Таблетки и пиене не са много здравословна комбинация, особено в ден като този. От всичките съпруги на загиналите си другари Уеб бе чувствал Джули Патерсън най-малко близка, понеже Лу го бе обичал като брат, а Уеб ясно долавяше колко го ревнува жена му.
— Тука ли ти е мястото, Уеб? — каза Джули, залитайки на черните си обувки с високи токове. Очите й с мъка го задържаха на фокус. Заваляше думите; беше подпухнала, по иначе бледата й кожа бяха избили яркочервени петна. Последната й бременност не бе продължила достатъчно дълго, за да издуе видимо корема й — едно обстоятелство, което допълнително усилваше чувството й за понесена несправедливост. Тази жена трябваше да си бъде вкъщи, в леглото; Уеб се зачуди какво прави тя тук.
— Джули, да излезем навън, на чист въздух. Хайде, дай ръка.
— Не ме докосвай! — извика тя достатъчно силно, за да я чуят всички в радиус от десетина метра. Сцената не остана незабелязана от телевизионния екип; оператор и репортер едновременно надушиха сензационния кадър. Камерата се завъртя и репортерът си запробива път към тях.
— Джули, хайде да излезем навън — повтори тихо Уеб и обгърна рамото й с ръка.
— Никъде не отивам с теб, мерзавецо! — Тя махна ръката му от рамото си с такава животинска сила, че той изпъшка от болка. Ноктите й раздраха полузарасналата рана, разкъсаха конците; потече кръв. — Какво бе, боли те ръчицата? Франкенщайн такъв! Как те понася майка ти с тая мутра? Изрод!
Синди и Деби се опитаха да я усмирят, но Джули ги блъсна настрани и отново завря изкривеното си от ярост лице в неговото.
— Значи тъй, замръзна преди стрелбата, само дето сам не знаеш защо? После взе, че падна. И си мислиш, че ще ти повярвам? — Дъхът й така вонеше на алкохол, че Уеб притвори очи; виеше му се свят. — Страхливец! Остави ги да умрат! Колко ти платиха, а?! За колко продаде кръвчицата на моя Лу, негоднико?
— Мисис Патерсън! — Пърси Бейтс тихомълком бе дошъл при тях. — Джули — каза тихо той, — нека да те изпратя до колата, преди да са станали задръствания. Децата те чакат отвън.
При споменаването на децата й устните на Джули Патерсън затрепериха.
— Колко са? — Бейтс я погледна объркан. — Питам те, колко са децата ми? — Ръката й се плъзна надолу към празния корем; по предницата на черната й рокля имаше мокри петна от сълзи. Очите й още веднъж се фокусираха върху Уеб, устата й се разтегна в озъбена гримаса. — Трябваше да са пет. Преди седмица си легнах с пет деца и съпруг. На сутринта се събудих с четири и без моя Лу. Миличкия ми Лу го няма вече. Детенцето ми го няма. Да пукнеш дано! Да пукнеш! — Гласът й стана остър и писклив, ръцете й безпаметно мачкаха корема, сякаш търкаха магическа лампа, от която щеше да излезе някой добър дух и да й върне съпруга и детето. Камерата жадно поглъщаше всичко. Репортерът бясно записваше в бележника си.