— Съжалявам, Джули. Направих, каквото можах — каза Уеб.
Джули спря да търка корема си и се изхрачи в лицето му.
— Това ти е за Лу. — Тя отново го заплю. — А това за детето. Да пукнеш, Уеб Лондон! — Зашлеви го през лицето, като се целеше в обезобразената страна и едва не падна на земята от усилието. — Ето ти и за мен, изрод такъв!
С това силите й свършиха и Бейтс трябваше да я подхване, преди да се строполи на пода. Изведоха я навън и тълпата нервно се разпръсна на групички, за да предъвква видяното; много от хората хвърляха злобни погледи на Уеб.
Той не помръдна от мястото си. Дори не си даде труда да изтрие храчката й. Лицето му беше зачервено от плесницата. Току-що го бяха обявили за уродливо чудовище, страхливец и предател. Дори Джули Патерсън да му бе отрязала главата, едва ли щеше да го заболи повече. Ако някой мъж бе изрекъл всичко това, Уеб щеше да го пребие на място. Но тези обиди бяха дошли от една скърбяща майка и вдовица; той си каза, че по-скоро би отнел собствения си живот, отколкото да посегне на нея. Разбира се, нищо от изкрещяното не беше истина, но как можеше да я обори?
— Сър! Уеб! Уеб Лондон, нали? — Репортерът си бе пробил път до него. — Знам, че моментът, меко казано, не е най-подходящ, но новините не чакат. Мога ли да ви задам няколко въпроса? Моля ви! Няма да ви отнема повече от минута. Само няколко въпроса.
— Не! — отсече Уеб и понечи да си тръгне. За негова изненада краката му все още го държаха.
— Вижте, ще интервюираме и дамата. Не искаме публиката да чуе само едната страна. Давам ви възможност да се защитите. Справедливостта го изисква.
Уеб се извърна и го сграбчи за ръката.
— Тук няма „страни“. Оставете жената на мира! Достатъчно е преживяла. Не се доближавайте до нея. Ясно ли е?
— Просто си върша работата. — Мъжът внимателно отдалечи ръката на Уеб от своята. Обърна се и погледна оператора. „Отличен кадър“ — казваха очите му.
Уеб излезе от църквата, качи се в мустанга, запали двигателя и потегли. Докато шофираше, разхлаби вратовръзката си, провери дали има достатъчно пари в портфейла, спря пред един магазин за алкохол и си купи каса евтино кианти и шест бири.
Когато се прибра, той заключи вратите на къщата и спусна завесите на всички прозорци. Отиде в банята, запали лампата и се погледна в огледалото. Кожата от дясната страна на лицето му имаше лек загар и беше сравнително гладка; на места стърчаха отделни косъмчета, където не бе минал внимателно с бръснача. Половината от лицето му си беше в ред, дори не изглеждаше никак зле. „Хубавата половина от лицето ми“ — викаше й с горчивина той. Времето, когато хората забелязваха мъжествената му красота, отдавна бе минало. Но чак пък Франкенщайн? Не беше ли малко прекалено, Джули? След като поразмисли, той бе по-малко склонен да се съгласи с нея. Ако не беше Франкенщайн, Джули, твоят Лу отдавна щеше да се е простил с живота. Заради него Франкенщайн загуби половината от лицето си. Или си забравила това? Защото аз не съм го забравил, Джули. Всеки ден се гледам в огледалото.
Той бавно се извърна, за да обгърне с поглед цялата лява половина на лицето си. От тази страна нямаше стърчащи косъмчета; кожата не хващаше загар. Докторите го бяха предупредили. Освен това кожата беше някак прекалено опъната, явно парчето за трансплантация не бе стигнало. Понякога, когато се смееше или правеше гримаси, тази половина от лицето му не го слушаше, сякаш му казваше: Виж как постъпи с мен, приятел, сега какво очакваш в замяна? Поразената част стигаше чак до ъгъла на окото му, така че орбитата беше изместена малко встрани, към слепоочието. Преди пластичните операции лицето му изглеждаше съвсем асиметрично. След това имаше значително подобрение, но двете половини си оставаха различни.
Под присадената кожа имаше парчета пластмаса и метал, с които бе заменена липсващата кост. Титановата пластина в черепа му всеки път задействаше металните детектори на летищата. Не бойте се, момчета, това е само калашникът, заврян в задника ми.