Уеб бе претърпял няколко възстановителни операции върху лицето си. Докторите си бяха свършили съвестно работата, макар че лицето му щеше да си остане обезобразено за цял живот. В един момент хирурзите обявиха, че нищо повече не може да се направи, и му пожелаха всичко най-хубаво. Адаптирането към новата ситуация се оказа по-трудно, отколкото си бе мислил; нещо повече, до този момент той не можеше да каже, че е свикнал напълно с нея. Трудно е все пак да се примириш с нещо, което всеки ден ти се надсмива в огледалото.
Уеб наклони глава още малко, дръпна надолу яката на ризата и огледа старата рана от куршум в основата на шията си. Куршумът бе ударил малко над бронежилетката; как не бе засегнал някоя жизненоважна артерия или гръбначния стълб, си оставаше загадка. Белегът от раната приличаше на изгорено от пура; доста яка пура ще да е била — шегуваше се той, докато лежеше в болницата с две големи дупки в тялото си и с половин лице. Другарите му се смееха, но в гласовете им се долавяше нервност. Всички очакваха, че Уеб ще се оправи; той също не се съмняваше в това. Но нито един не предполагаше какъв физически и емоционален кошмар прикриват всички тези превръзки. Пластичните хирурзи бяха предложили да заличат следите от куршуми, но Уеб бе отказал. Омръзнало му бе да крадат кожа от една част на тялото му, за да кърпят друга. Не му оставаше друго, освен да си носи дупките.
Той опипа гръдния си кош, където зееше другата дупка от пура. Куршумът бе влязъл отпред и излязъл отзад през плешката, като по чудо бе минал на милиметри встрани от жилетката; на излизане от тялото му той все още бе имал достатъчно енергия, за да пръсне черепа на някакъв тип зад него, който тъкмо се бе готвил да му разцепи главата с мачете. Кой казва, че Уеб Лондон нямал късмет в живота? Той се усмихна. „И това ако не е късмет, здраве му кажи“ — каза той на образа си в огледалото.
След онази напрегната нощ Уеб се ползваше с изключително уважение в ОБТ. Това се бе случило при обсадата на училището в Ричмънд, Вирджиния. Малко преди това го бяха прехвърлили от снайперистите към командосите и той нямаше търпение да покаже способностите си на предната линия. Експлозията, обезобразила лицето му, щеше да разкъса Лу Патерсън, ако Уеб не се бе хвърлил да го избута встрани. Огненото кълбо го удари в лявата половина на лицето, събори го на земята и разтопи забралото на шлема му. Той с един замах свали пламтящата пластмаса заедно със значителна част от лицето си и продължи да се бие; приливът на адреналин в разгара на боя го пазеше от нечовешката болка.
В този момент „Свободните“ откриха огън и един куршум прониза гръдния му кош, а малко по-късно друг закачи шията му. Ранен на три места, Уеб извърши неща, без които щяха да загинат много невинни хора. Вместо да го изкарат от строя, раните сякаш му дадоха нови сили да се бие и да обезвреди онези, които искаха да убият него и целия му екип. В хода на битката той бе изнесъл ранени другари в безопасност, между които и покойния Лу Патерсън, който бе получил куршум в ръката малко след като Уеб го бе спасил от взрива. Действията му през онази нощ надминаваха всичко, което успя да постигне при засадата във вътрешния двор, защото тогава се бе сражавал тежко ранен — не с някаква драскотина, която може да се покрие с парче пластир. За другарите си в ОБТ, както ветерани, така и новобранци, след тази операция Уеб Лондон се бе превърнал в легенда. В една общност на силни, железни мъже няма по-важен фактор от подобна проява на мъжество и героизъм за придобиване на статус в неформалната йерархия. А в неговия случай цената не бе й висока — част от суетата и половината от кръвта му.
Уеб дори не помнеше болката. Спомняше си единствено как бе тичал, залягал, стрелял, носил другарите си и убивал враговете. Чак след като бе изстрелял и последния си патрон и убил последния противник, силите го бяха напуснали и той също се бе свлякъл на земята. Когато докосна с ръка зеещата рана на лицето си и усети как кръвта изтича от другите му две рани, Уеб си каза, че и неговият ред е дошъл. В линейката бе изпаднал в кома и когато най-после пристигнаха в интензивното отделение на университетската болница във Вирджиния, лекарите почти го бяха отписали. Как бе успял да се закрепи и да се върне към живота, самият той не знаеше. Макар и атеист по природа, оттогава не смееше да отрича Бога.
Възстановяването от раните беше най-болезненият период в целия му дотогавашен живот. Макар и герой, Уеб нямаше никаква гаранция, че ще се върне в отряда. Ако не можеше да участва наравно с останалите, никой нямаше да го търпи. А той самият не можеше да си представи, че би могъл да се занимава с нещо друго. Колко тона тежести бе вдигнал оттогава, колко пълнителя бе изстрелял, колко километра бе пробягал, колко отвесни стени бе изкачил, от колко хеликоптера се бе спуснал с въже? За щастие раните по лицето не се бяха отразили на зрението му. Малко отклонение там, и щеше да каже сбогом на службата. Ала много по-страшни от физическите несгоди бяха душевните терзания по време на възстановителния период. Щеше ли да бъде в състояние да стреля, когато се наложи? Нямаше ли да се вкамени преди атака и да изложи другарите си на смъртна опасност?