Не, това никога не се бе случвало, поне до оная проклета засада във вътрешния двор. Уеб се бе възстановил, и то напълно. Това му бе отнело почти година, но никой не отричаше, че той заслужава да се завърне в отряда по достойнство, без компромиси и специални отстъпки в негова чест. А сега, какво щяха да кажат сега хората? Дали щеше да успее да се завърне още веднъж? Този път раните му не бяха физически; проблемът беше в главата му и това го правеше хилядократно по-ужасен.
Уеб сви ръката си в юмрук и замахна към огледалото. Ударът беше такъв, че чак мазилката отзад се пропука.
— Не съм ги оставил да умрат, Джули — каза той на посипалите се стъклени парчета. Погледна ръката си. Дори не кървеше. Вървеше му на нашия Уеб, няма що.
Той отвори разбитата аптечка зад огледалото и извади бурканче, пълно с разнородни таблетки. Бе ги събирал с течение на времето от най-различни места — някои легални, други не дотам. Понякога ги вземаше, за да може да заспи. Внимаваше много, защото навремето, докато възстановяваха лицето му, за малко щеше да се пристрасти към болкоуспокояващите.
Уеб щракна електрическия ключ и Франкенщайн изчезна. Чудовищата се чувстват по-спокойни в тъмното.
Той слезе в мазето, старателно подреди бутилките в полукръг и седна сред тях като някой генерал, който оглежда войските си преди битка. Но не отвори нито една бутилка. Телефонът звънеше на всеки няколко минути, но той нито веднъж не вдигна слушалката. На вратата се чукаше; Уеб не обръщаше внимание. До късно през нощта остана неподвижен на мястото си, загледан в стената. Разрови таблетките, извади една капсула, подържа я в ръка и я пусна обратно в бурканчето. Облегна се назад на стола и затвори очи. В четири сутринта заспа на пода. Още не се бе сетил да измие лицето си.
14
Седем сутринта. Уеб знаеше колко е часът, защото часовникът в дневната удари тъкмо когато той, с натежала глава и несигурни колене, се надигаше от пода в мазето. Разтърка врата и тила си с ръка. Докато се опитваше да се изправи, кракът му закачи леко една от бутилките; тя се претърколи, счупи се и по пода потече кианти. Уеб изхвърли бутилката в боклука и с топка книжни салфетки почисти разлятото. От виното ръцете му се оцветиха в червено и за миг в помътеното му съзнание мина безумната мисъл, че са го ранили, докато е спял.
През прозореца откъм задния двор се чу шум, който го накара да се затича нагоре по стълбите и да извади пистолета. Той отиде до предната врата с намерение да заобиколи къщата и да изненада натрапника в гръб, който и да беше той. Можеше да се окаже и бездомно куче или катерица, макар на Уеб да му изглеждаше малко вероятно. Дори когато се опитват да пристъпват тихо, човешките крака издават характерен звук, който Уеб Лондон бе свикнал да различава безпогрешно.
Когато отвори вратата, тълпата се втурна към него с такова настървение, че той за малко не извади пистолета, за да се отбранява. Озверели репортери навираха микрофони в лицето му, размахваха бележници и писалки и изстрелваха въпросите си един през друг с такава бързина, че гласовете им се смесваха в нещо, подобно на китайски език. Фотографи го подканваха да се обърне насам или натам, за да го снимат, като да беше някаква знаменитост или по-скоро животно в зоологическата градина. Той погледна над главите им към отсрещната страна на улицата, където подвижните телевизионни станции бяха заели позиции с високите си електронни мачти като флотилия бойни кораби, готови за морска битка. Двамата агенти на ФБР, поставени да охраняват къщата му, отчаяно се опитваха да усмирят подивялата тълпа, но силите бяха явно неравностойни.
— Какво искате от мен? — извика Уеб.
Някаква жена с бежов ленен костюм и натежала от лак руса коса си проби път напред и предизвикателно застана с високите си токчета върху стъпалата към входната му врата. През няколкото сантиметра, които ги деляха, Уеб усети как стомахът му се преобръща от тежкия й парфюм. Тя попита:
— Вярно ли е, че според вас сте паднали по очи миг преди целият взвод да загине, но сам не можете да си обясните защо? И че по тази причина само вие сте останали жив? — Повдигнатите й вежди ясно показваха какво мисли самата тя за подобна абсурдна инсинуация.