Уингоу беше ловък адвокат, чийто авторитет пред съдебните заседатели не бе намалял от обстоятелството, че преди две години бе прикован на инвалидна количка от напреднал диабет, съчетан с бъбречна и чернодробна недостатъчност. В известен смисъл този физически недъг правеше пледоариите му да звучат още по-убедително в съдебната зала. Мнозина колеги от Щатската асоциация на юристите завиждаха на Скот Уингоу за дългата му кариера, изпълнена с блестящи съдебни победи. Някои открито го презираха заради неговия професионализъм, благодарение на който платежоспособни престъпници успяваха да избегнат възмездието за своите ужасни деяния. Разбира се, Уингоу гледаше другояче на нещата, но той отдавна бе престанал да спори по тази тема — една от малкото, по които не си струваше да се печелят спорове.
Уингоу обитаваше голяма къща в Уиндзър Фармс — заможен и извънредно примамлив жилищен район на Ричмънд; караше специално пригоден ягуар; пътуваше често в чужбина; отнасяше се добре с децата си и беше щедър и коректен с бившата си съпруга, която продължаваше да живее в някогашния им семеен дом. Но преди всичко той работеше. Петдесет и пет годишен, Уингоу бе надживял вече доста прокоби за своята ранна смърт. А такива не липсваха било поради влошеното му здраве, било заради многобройни закани от озлобени бивши клиенти или жертви на престъпления, които смятаха, че правосъдието е с вързани ръце поради това, че Скот Уингоу дотолкова е усъвършенствал умението да посява семената на съмнението в душите на дванайсетте мъже и жени в съдебната зала. Ала той съзнаваше, че времето му изтича. Усещаше това по изхабените си вътрешни органи, по отслабващото оросяване на крайниците си, по това, че все по-лесно се изморяваше. Казваше си, че ще работи, докато издъхне; в края на краищата това не бе най-лошият начин да си отиде човек от този свят.
Уингоу посръбна от кафето с бърбън и вдигна слушалката. Обичаше да си върши работата по телефона, особено през почивните дни — още повече, когато му се налагаше да връща обаждания на хора, с които не желаеше да говори. В събота сутрин почти никой не си беше вкъщи, така че той имаше основателна причина да им остави любезно съобщение на телефонния секретар, уведомяващо ги колко ужасно съжалява, дето не е успял да ги намери. Тази сутрин той проведе десет такива задочни разговора и си каза, че напредва бързо. Устата му пресъхна от говоренето и той отпи солидна глътка от кафето с уиски. После насочи вниманието си към една съдебна преписка за обявяване неправомерността на събран доказателствен материал. Ако искът на защитата получеше положителен отговор, всички улики срещу неговия клиент — една организирана банда за обири по домовете — щяха да пропаднат, преди още да са стигнали в съдебната зала. Много хора едва ли си даваха сметка, че най-често делата се печелеха именно по този начин. В конкретния случай, ако съдът уважеше иска, изобщо нямаше да има дело, защото мотивите на обвинението щяха да бъдат предварително разбити по липса на доказателства.
Той свали очилата си и разтърка очи. Проклетият диабет го изяждаше отвътре; ето че само преди седмица му бяха установили глаукома. Може би Господ го викаше при себе си заради всички добрини, които бе свършил на земята.
Стори му се, че чу някъде да се отваря врата. Вероятно някой от скъпоплатените му сътрудници се бе сетил да намине покрай кантората, за да свърши все пак малко работа през почивния ден. Днешните младежи просто нямаха трудовата етика на неговото поколение, нищо, че получаваха безбожни заплати. Нима през първите петнайсет години от кариерата му имаше почивен ден, в който самият Уингоу да не бе работил? А пък тия капризни младоци почваха да мърморят, ако им се наложеше да останат в кантората след шест вечерта. По дяволите, очите не ми служат вече, каза си той. Пресуши чашата с кафе, но жаждата не го напускаше. Отвори вратичката на бюрото и отпи от скритата за всеки случай гарафа с вода. Главата му пулсираше. Гърбът го болеше. С пръст на китката си премери пулса. Беше неравен и ускорен, както се случваше едва ли не всеки ден напоследък. За днес вече си бе поставил инсулина, но се замисли дали да не скъси интервала между инжекциите. Или пък кръвната му захар бе паднала рязко? Той непрестанно променяше проклетата дозировка, но все не можеше да я улучи.