Десет години по-възрастен от Пийбълс, Уестбрук бе израснал на улицата. Продавал бе нискокачествен хероин за дребни монети, спал бе по разни дупки и мазета, гладувал бе като куче, бягал бе от куршумите и сам бе изстрелял доста, когато се бе налагало. Пийбълс беше доста добър в своя занаят; той се грижеше бизнесът да върви гладко, стоката да идва навреме и да достига до онези, за които е предназначена. Освен това той внимателно следеше всички парични вземания — когато за пръв път чу този термин, Уестбрук щеше да се пукне от смях — да постъпват пунктуално. Парите се препираха успешно, излишъкът се реинвестираше, следяха се всички нововъведения в бизнеса и начаса се внедряваха най-новите технологии — всичко това под зоркия поглед на Антоан Пийбълс. И все пак Уестбрук не можеше да се насили да изпита уважение към този човек.
Колчем възникваха проблеми с личния състав обаче — което означаваше, че някой от подчинените им се опитва да ги прецака, — Антоан Пийбълс незабавно абдикираше. Той нямаше нерви за тия работи. Тогава Уестбрук трябваше лично да взима решения и поема отговорности. И тогава идваше ред на Клайд Мейси да заработи своя дял.
Уестбрук погледна към дребничкия си бял помощник. Когато Мейси се бе обърнал към него за работа, той си бе помислил, че дребосъкът се шегува. „Кво дириш в тоя квартал бе, момче — рече му тогава той. — Твоите хора са по-нагоре, на северозапад от тука. Върви си откъдето си дошъл.“ И си каза, че се е отървал от Мейси, докато наскоро след това белият не опука две гангстерчета, които се бяха опитали нещо да се закачат с Уестбрук. При това Мейси много държеше да се подчертае, че услугата е pro bono, един вид с рекламна цел, колкото да покаже на какво е способен. Оттогава той беше в екипа на Уестбрук вече близо две години, като нито веднъж не го бе разочаровал. Кой би могъл да предположи, че от дебелия черен Франсис Уестбрук ще излезе безпристрастен работодател на всякакви хора, без оглед на раса, цвят на кожата и т.н.?
— Уеб Лондон — започна Пийбълс, после се спря, прочисти гърлото си и се изсекна, преди да продължи — работи във ФБР от близо четиринайсет години, а в Отряда за борба с тероризма е от около осем. Високо ценен служител. Досието му е пълно с похвали, отличия и награди. Веднъж за малко не загинал при изпълнение на служебния си дълг. В престрелка с някакви военизирани отряди, нещо такова.
— Военизирани отряди — повтори Уестбрук. — Това доживяхме, и белите да си мислят, че държавата им бърка в задника. Я да дойдат да ни видят нас, черните, тогава ще им светне какви късметлии са.
Пийбълс продължи:
— Понастоящем се провежда разследване на престрелката в оня вътрешен двор.
— Тоан, кажи ми нещо, дето не го знам. И двамата замръзваме в тоя шибан хладилник.
— Лондон ходи на психиатър. Нещатен, към Бюрото, но на договор.
— Познаваш ли го?
— Това е психиатричен кабинет в сградата до клуба на Тайсън. Още не знам със сигурност при кого точно ходи.
— Ами да се опитаме да разберем тогава. Пред куку-доктора той ще изпее работи, дето не би ги казал на никой друг. После ние ще си поприказваме с доктора, и толкоз.
— Разбрано. — Пийбълс се изпъчи доволно.
— Още нещо, Тоан. Искам да знам какво, по дяволите, са правили след онази нощ. Не мислиш ли, че може да е важно?
Пийбълс се изпъчи доволно.
— Тъкмо щях да мина на темата. — Той зашумоля с хартиите, докато Мейси съсредоточено лъскаше пистолета си, отстранявайки от цевта микроскопични сажди, които само той можеше да види. Пийбълс откри онова, което търсеше, и вдигна поглед към шефа си: — Това никак няма да ти хареса.
— Много неща никак не ми харесват. Казвай.
— Говори се, че обект на операцията си бил ти. В тая сграда уж се намирала финансова централа на нашия бизнес. Счетоводство, компютри, картотеки, всичко. — Пийбълс поклати глава. Изглеждаше обиден, понеже бе засегнато професионалното му достойнство. — Сякаш ние сме някакви дебили, та да наблъскаме всичко на едно място! Затова са пратили тъкмо отряда — да изловят счетоводителите живи и после да ги накарат да дадат показания против теб.
Уестбрук беше толкова смаян от чутото, че забрави да се скара на Пийбълс, задето бе казал „нашия бизнес“. Бизнесът си беше негов, на Уестбрук.
— А откъде-накъде им е хрумнало такова нещо? Та ние даже не сме се доближавали до тая сграда! — Внезапно му мина една мисъл, но той реши да я запази за себе си. Когато смяташ да се пазариш, трябва да имаш какво да предложиш. Може би той имаше нещичко, което се отнасяше до същата тази сграда. Навремето, когато едва започваше бизнеса, Уестбрук познаваше доста добре къщата. Тя беше част от жилищен комплекс, построен през 50-те години със субсидии от държавата специално за бедни семейства, които имат нужда от помощ, за да си стъпят на краката. Само двайсет години по-късно целият комплекс се бе превърнал в едно от свърталищата на наркомани в столичния град, където всяка нощ ставаха убийства. Докато белите деца в предградията гледаха гангстерски филми по телевизията, Франсис Уестбрук ги гледаше на живо, в задния двор на собствения си дом. В тази сграда обаче имаше още нещо — нещо, което и федералните едва ли подозираха. И той щеше да го впише в графата „бъдещи сделки“. Изведнъж се почувства малко по-добре, но съвсем малко.