С очила, смъкнати на върха на носа си, Пийбълс внимателно наблюдаваше своя началник.
— Предполагам, че от Бюрото са имали свой човек отвътре, агент под прикритие, и той им е казал друго.
— Кой, по дяволите, може да е тоя агент?
— Това вече не знаем.
— Точно това трябва да знаем. Ако някой разпространява лъжи по мой адрес, аз съм длъжен да знам кой е. — Докато Уестбрук се опитваше да си придава кураж, той усети как някаква ледена ръка го сграбчи за сърцето. Вече не се чувстваше толкова добре. Ако тайният агент на ФБР бе посочил тази сграда като негов финансов център, това означаваше, че от Бюрото вече се интересуват от него. А защо се интересуваха? Неговият бизнес не беше кой знае колко голям, нито пък беше единственият в града. Имаше банди, много по-опасни от неговата. От известно време вече никой не се опитваше да го измести от неговата територия, но през последните години той се бе снишил, гледаше да не дразни никого, а понякога правеше и дребни услуги на полицията. Ама в днешно време на кого да има вяра човек?
Пийбълс каза:
— Който и да е издрънкал на Бюрото, е знаел какво върши. Те не пращат екипите си току-така. Искали са да измъкнат хората живи от сградата, за да свидетелстват против теб. Така поне казват нашите източници.
— А какво са намерили вътре освен картечниците?
— Нищо, сградата е била празна.
— Значи тоя агент им е вързал тенекия.
— Или някой на него.
— Искаш да кажеш, че са го прецакали, за да прецакат мен — каза Уестбрук. — Виж какво, Тоан, ченгетата пет пари не дават, че вътре не е имало нищо. След като е на моя територия, те са си рекли, че аз стоя зад това. Който и да го е направил, си е струвало риска. Играят ми с белязани карти от самото начало. Не са ми оставили никакъв шанс. Прав ли съм, Тоан, или ти мислиш по-иначе?
Уестбрук наблюдаваше внимателно Пийбълс. Нещо в позата на подчинения му — нещо неуловимо — се бе променило. Уестбрук обаче бе развил до съвършенство способността си да забелязва такива неуловими неща. Тази способност му бе спасявала живота неведнъж. Сега бързо разбра какво става. Въпреки дипломата си от колеж и безспорните си делови умения Пийбълс не притежаваше таланта на Уестбрук да се ориентира мигновено във всяка ситуация. Уличните му инстинкти бледнееха в сравнение с тези на шефа му. И затова си имаше причина — просто Уестбрук бе оцелял през всичките години, прекарани на улицата, благодарение на същите тези инстинкти, които през цялото време бе развивал, усъвършенствал и донастройвал. На Пийбълс те просто не му бяха нужни.
— Да, вероятно си прав.
— Вероятно — каза Уестбрук. Той се загледа, мрачно усмихнат, в Пийбълс, докато помощникът му сведе поглед към документите си. — Така че, както вероятно ми се струва, ние засега не знаем нищо за тоя Лондон, освен дето ходи на доктор и дето бил блокирал при атаката. Ако питаш мен, той може да е замесен в цялата тая работа и същевременно да лъже всички, че уж нещо не му е наред с главата.
— Като нищо е замесен — съгласи се Пийбълс.
Уестбрук се облегна назад и се усмихна.
— Не, Тоан, не е замесен. Просто те изпитвах да видя колко си печен. Още за нищо не ставаш, братле. Никак даже.
Пийбълс вдигна изненадано поглед.
— Но ти сам каза…
— Да бе, да. Знам какво казах, Тоан. Все още се чувам какво говоря. — Той се наведе напред. — Гледах по телевизията филма за оня Уеб Лондон. Прав си, човекът е герой, няма спор. Раняван и тъй нататък.
— Аз също го гледах — каза Пийбълс. — Само дето не видях нищо, което да ме убеди, че Лондон не е замесен. Напротив, лично вдовицата на един от собствените му хора твърди, че е. Не видя ли какво стана пред къщата му? Извади пистолет и стреля по група репортери. Тоя човек е пълен психар.
— Не е вярно, стреля във въздуха. Ако мъж като него иска да убие някого, тоя някой го пиши убит. Не му е за пръв път да хваща пищов в ръка.
Пийбълс не отстъпваше.
— Според мен истинската причина да блокира и да не влезе в оня двор е, че просто е знаел за картечниците. Моите хора казват, че е залегнал тъкмо преди да почне стрелбата. Сигурно е знаел нещо.