— Значи така, Тоан. Сигурно е знаел.
Пийбълс вдигна глава.
— Ако питаш мен, няма начин да не е знаел.
— Нещо друго искам да те запитам. Случайно да са стреляли някога по теб?
Пийбълс сепнато погледна първо Мейси и после Уестбрук.
— Не. И слава богу.
— Има за какво да благодариш на Господ. Затова пък по мен са стреляли. А също и по Мейси. Нали, Мейс?
Мейси кимна и остави пистолета, за да се заслуша в разговора.
— Разбираш ли, Тоан, на нормалните хора не им е приятно, когато по тях се стреля. Някак си е противоестествено. Ако Лондон наистина беше замесен, той щеше да направи всичко възможно да се измъкне от тая операция. Щеше да се простреля в крака по време на тренировки, да получи хранително отравяне или нещо такова. Да си счупи ръката например. Само и само да не попада там. Ама не, той участва наравно с всички. И изведнъж блокира, а в това време екипа му го очистват. Е, добре. Ако той наистина е бил в играта, какво щеше да направи в този момент? Щеше да си трае, може би да изстреля някой и друг патрон, а после да иде на доктор и да каже, че е превъртял или нещо такова. Ако беше виновен, нямаше да се навира пред дулата на тия петдесятки. Щеше да изчака да се размине бурята и после мирно и тихо да си прибере париците, задето е предал другарите си. Тоя тип обаче се вдига на крака и прави нещо, дето и на мен няма да ми стиска да го направя. — Той се поспря. — И не само това.
— Какво още?
Уестбрук поклати глава и си каза, че Пийбълс наистина има голям късмет, дето е толкова сведущ по деловата част, защото за нищо друго не го бива.
— Освен ако всички не са се наговорили да ме лъжат, този тип е спасил Кевин. Един гузен предател за нищо на света не би се набъркал в такова нещо.
Пийбълс се облегна на стола си победен.
— Ако си прав и той наистина не е замесен, едва ли ще знае къде е Кевин.
— Точно така. Няма да знае. Всъщност аз самият нищо не знам освен разни дивотии, дето наникъде не водят. — При тези думи той отправи на Пийбълс унищожителен поглед. — И сега не съм по-близо до това да си върна Кевин, отколкото бях преди седмица. Доволен ли си, Тоан? Щото аз никак не съм.
— И какво ще правим сега? — попита Пийбълс.
— Ще проследим тоя Лондон и ще открием с кой доктор се среща. И ще изчакаме. Тия момчета, дето са отмъкнали Кевин, не са го направили току-тъй. Те все ще ни потърсят и тогава ще разберем какво става. Едно нещо обаче искам да ти кажа, Тоан. Ако открия, че случайно някой ме е изработил, мен и Кевин, тоя някой може да се скрие, ако ще, и на Южния полюс, но аз ще го намеря и ще го давам на белите мечки парче по парче. И ако тоя някой си мисли, че просто така си приказвам, не му пожелавам да пробва.
Въпреки ужасния студ в помещението, когато Уестбрук обяви съвещанието за закрито, едра капка пот пълзеше по челото на Антоан Пийбълс.
18
Въздухът в стаята беше застоял, понякога дори вонеше, но поне беше топло. Хранеха го до насита и храната не беше лоша. Във всеки случай беше по-добра от онова, на което бе свикнал вкъщи. И най-важното — бяха му дали блокче за рисуване и моливи, когато ги бе помолил. Така времето му минаваше по-лесно. Винаги когато животът му се виждаше непоносим, той намираше утеха в рисуването. Но колкото и добре да се отнасяха с него, всеки път, когато някой влизаше в стаята, Кевин Уестбрук си казваше, че сега вече ще го убият. Защо иначе го бяха отвлекли тези хора, ако не за да му видят сметката?
Стаята беше много по-голяма от онази, в която бе живял вкъщи; и все пак тя изглеждаше някак прихлупена, сякаш се бе свила около него или пък той бе пораснал внезапно. Нямаше представа от колко време е тук. Без дневна светлина се бе оказало невъзможно да държи сметка за времето. И през ум не му минаваше вече да вика. Веднъж бе опитал и мъжът бе дошъл и му бе казал повече да не прави така. Много учтиво и без да му повишава тон, но той бе разбрал, че ако още веднъж извика, мъжът ще го убие като нищо. Животът му бе показал, че онези, които говорят тихо, са най-опасни.
Дрънчащият звук не преставаше нито за миг, а също и съскането на пара и шумът на течаща вода някъде наблизо. Не че звуците бяха особено силни, но все пак го дразнеха, пречеха му да спи. Те му се бяха извинили за неудобството. За хора, отвличащи деца, са твърде учтиви, помислил си бе той. Поне в едно нещо му бе провървяло.
Бе търсил начини да избяга; в света, обитаван от Кевин Уестбрук, човек не живее дълго, ако няма инстинкти за оцеляване. Но стаята имаше само врата, която непрекъснато беше заключена, а Кевин нямаше нужните инструменти, за да я отключи. Нямаше никакво желание да умре тук, но какво можеше да направи? Освен да чете дадените му книжки и да рисува. А също и да яде, да пие и да чака момента, когато ще дойдат да го убият.