— Как му викаха? — попита отново той.
— Уеб Лондон — отвърна мъжът. — Човекът, с когото си разговарял, се казва Уеб Лондон. Единствено той ме интересува.
— Казвам му, че нищо лошо не съм направил — обясни за кой ли път Кевин с надеждата, че като чуе още веднъж същия отговор, мъжът най-после ще си отиде и ще го остави да си рисува. — Той вика, че ако вляза в двора, ще загина. Показва ми ръката си, ранена, кърви. Аз тичам на другата страна, пък той ми вика, че и там ще ме убият. Тогава ми дава шапката и бележката. Пуска сигнална ракета и ми казва да бягам. И аз бягам.
— Добре, че имахме друго момче, което да те замени. И без това много ти се беше събрало. — Кой знае защо, Кевин не смяташе, че замяната е била чак толкова изгодна за другото момче. — И тогава Лондон влезе в двора, така ли?
Кевин кимна.
— Обърнах се да го видя. Той извади една пушка, страшна работа! Тръгнах назад по уличката, а в това време оная пушка като загърмя… Бягах бързо. — Да, той наистина бе бягал бързо. Докато от един вход се бяха появили някакви мъже и го бяха дръпнали вътре. Той бе успял да зърне другото момче, горе-долу на неговите години и с неговия ръст, което не познаваше отпреди. Изглеждаше не по-малко уплашено от него самия. Единият от мъжете прочете набързо бележката и попита Кевин какво се е случило. После дадоха шапката и бележката на другото момче и му казаха да ги предаде вместо Кевин.
— Защо водехте другото момче? — запита Кевин, но мъжът не отговори. — Защо го изпратихте да занесе бележката вместо мен?
Мъжът не обръщаше внимание на въпросите му.
— Имаше ли чувството, че Лондон не е съвсем в ред? Че съзнанието му е замътено или нещо такова?
— Той ми каза какво да правя. Напълно в ред си беше. А как само опука ония картечници, не ти е работа!
Мъжът си пое дълбоко въздух и замислено поклати глава. После се усмихна:
— Ти даже не можеш да си представиш колко невероятно е всичко това, Кевин. Този Уеб Лондон не е случаен човек. Аз съм много изненадан, а по принцип не се изненадвам лесно.
— Вие не ми казахте какво има да става.
Мъжът продължаваше да се усмихва.
— Защото не ти бе нужно да знаеш, Кевин.
— Къде е другото момче? Защо го водехте?
— Ако човек предвижда всяка възможна ситуация, по-рядко греши.
— Мъртво ли е момчето?
Мъжът стана от стола.
— Ако имаш нужда от нещо, само кажи. Ще се постараем нищо да не ти липсва.
Кевин се опита на свой ред да го сплаши:
— Брат ми ще ме търси. — Той не бе казвал това преди, но си го бе мислил през всяка минута, докато беше сам. Всеки знаеше кой е братът на Кевин. И почти всички, които го познаваха, се бояха от него. Кевин се надяваше, молеше се този мъж също да се бои от брат му. И когато по лицето на мъжа прочете, че никак не се бои, го обзе още по-голямо отчаяние. А може би този бял мъже не се боеше от нищо?
— Ти си почивай, Кевин. — Мъжът погледна рисунките му. — Знаеш ли, че си много талантлив? Кой знае, може би един ден няма да свършиш като брат си. — Той затвори вратата и превъртя ключа след себе си.
Кевин се опита да спре сълзите, но те просто рукнаха от очите му, стекоха се по бузите и закапаха по одеялото. Той ги изтри с ръка, но те продължаваха да се стичат. Свит в ъгъла на леглото, Кевин заплака толкова горчиво, че остана без дъх. После се зави през глава и остана под одеялото, неподвижен в мрака.
19
Уеб караше служебния форд по улицата, където някога бе живяла майка му. Кварталът едва креташе, напълно западнал, без някога да е бил в особен възход. Допреди трийсетина години това място се бе водило крайградска зона, макар оттогава предградията да го бяха обградили от всички страни. Все богаташки квартали — повечето им жители работеха в столицата и сутрин ставаха в четири, за да бъдат на бюрата си в осем. След още някоя и друга година някой предприемач щеше да изкупи цялото каре, да срине с булдозери изнемогващите стари къщи и от руините щеше да изникне поредното заможно предградие.
Уеб слезе от форда и се огледа. Приживе Шарлот Лондон беше една от най-възрастните жителки на квартала. Въпреки всички усилия на Уеб къщата й беше не по-малко съсипана от останалите. Телената ограда беше проядена от ръжда и се разпадаше. Металните навеси над прозорците бяха изкорубени от времето, в провисналите им плоскости се задържаше дъждовна вода; мръсотията беше такава, че вече нищо не можеше да я изчисти. Самотното кленово дърво пред къщата беше изсъхнало, кафявите му миналогодишни листа свиреха тъжна песен на есенния вятър. Тревата не беше косена отдавна, понеже Уеб не бе имал време да намине насам и да окоси. През годините той съвестно се бе опитвал да поддържа малката ливада пред къщата, докато накрая се отказа, когато видя, че и майка му вече не се интересува от собствения си дом. Откакто тя бе починала, той на няколко пъти се накани да продаде къщата, но все не му се занимаваше с това.