Уеб влезе вътре. Цареше безпорядък, останал още от майка му. Той се обърна и понечи да си излезе, но се спря, отвори килера, извади метлата и прахосмукачката и голяма найлонова торба за смет. После за два часа почисти основно къщата, като изнесе пет пълни торби с боклук на тротоара. Чак тогава седна да си почине пред чаша вода от чешмата и шепа дребни бисквити — единственото, което успя да намери за ядене. Вече се готвеше да си тръгва, когато погледна часовника си и се сети какво му бе казал Бейтс. Щракна копчето на телевизора точно когато прекъснаха поредния сапунен сериал за извънреден репортаж. Това беше обещаната пресконференция. Уеб се пресегна и нагласи звука и картината.
Когато Пърси Бейтс се появи сам на подиума, той зяпна. Къде, по дяволите, се бе скрил Бък Уинтърс? Бейтс заизрежда фактите от бляскавата кариера на Уеб във ФБР, после показаха сладникаво филмче, в което Уеб получаваше всевъзможни награди, медали и почетни дипломи от разните големци в Бюрото и една лично от президента. След това Бейтс разказа за инцидента в оня вътрешен двор, за проявената от Уеб нечовешка храброст и присъствие на духа пред многократно превъзхождащата го огнева мощ на неизвестен противник. Против волята си Уеб усети как се трогва от искрените думи на своя началник.
Имаше един кадър на Уеб в болницата с превързана глава. Когато се видя, той несъзнателно вдигна ръка и опипа белезите по лицето си. Чувстваше се горд, но и донякъде унизен. Каза си, че Бейтс не е трябвало да прави това. Тази жалка „промоция“ нямаше да постигне нищо, нямаше да промени общественото мнение. Сега вече журналистите щяха да го разпънат на кръст, щяха да обвинят Бюрото, че го прикрива. И може би щяха да бъдат прави. Той тихо изстена. Тъкмо когато си бе мислил, че нещата не могат да бъдат по-лоши, те бяха станали по-лоши. Уеб угаси телевизора и затвори очи. Стори му се, че някой слага ръка на рамото му, но в стаята нямаше никой. Всеки път, когато идваше тук, получаваше това усещане — явно присъствието на майка му не напускаше нейния някогашен дом.
До смъртта си мисис Лондон бе носила косата си дълга до раменете. С годините разкошните й златни къдрици бяха отстъпили място на благородно сребро. Кожата й бе гладка и изпъната, невидяла слънце; шията — дълга и изящна, с ясно очертани мускули в основата. Уеб се питаше колко ли мъже бе омагьосала приживе с тази нежна, сластна извивка. Като юноша самият той се бе улавял, че тайно копнее по тялото на своята млада, привлекателна майка; и до ден-днешен изгаряше от срам при спомена за това.
Въпреки алкохолизма и нередовното хранене майка му не бе напълняла дори с един килограм за близо четирийсет години. На петдесет и девет, когато си дадеше труд да се понагласи, тя беше истинска богиня. Жалко, че накрая черният й дроб я бе оставил; останалото щеше да изкара още доста време.
Но при цялата й красота най-забележителната черта на Шарлот Лондон беше нейният интелект. Диалозите между майка и син бяха истински литературни произведения. Майката на Уеб не гледаше телевизия.
— На това нещо му викат сандък за идиоти, и с право — обичаше да казва тя. — Аз предпочитам да чета Камю. Или Гьоте. Или Жан Жьоне. Жьоне ме кара да се смея и да плача едновременно. А сама не знам защо, в него със сигурност няма нищо смешно. Сюжетите му са едни такива, мерзки. Каква поквара. Какво страдание! Положително са автобиографични.
— Идеално! Тъкмо работа за мен — отвръщаше той. — Аз съм по мерзостта и покварата. — Тя така и не бе разбрала шегата.
— Те са толкова завладяващи. Дори, бих казала, еротични.
— Кое им е еротичното?
— Мерзостта и покварата.
Уеб въздъхна дълбоко. Понякога му бе идвало да й каже, че през кариерата си е видял такава мерзост, такава поквара, пред която бедният Жан Жьоне би си изповръщал червата. Искал бе да й обясни, че с тези пороци човек не бива да си прави шеги, защото един ден някой нещастник с душа, изпълнена с мерзост и поквара, може да похлопа на вратата й и да я убие садистично. Вместо това си бе замълчал. Пред майка си Уеб Лондон най-често предпочиташе да си мълчи.
Уеб бе чувал, че като малка неговата майка е била дете-чудо, надарена с изумителен и разностранен интелект. Едва четиринайсетгодишна, тя се бе записала да следва американска литература в Амхърст и бе завършила сред първите по успех във випуска си. По това време вече бе говорила свободно четири езика. След колежа в продължение на една цяла година бе обикаляла света; Уеб бе виждал снимки от нейните пътувания и бе чел дневниците й. И това се бе случило във време, когато малко девойки си бяха позволявали такива волности. Тя дори бе описала пътешествията си в книга, която се продаваше до ден днешен. Книгата бе озаглавена „Времето на Лондон“ — игра на думи с лондонския „Таймс“; тя бе Лондон по баща и се бе върнала към това фамилно име след смъртта на втория си съпруг, като още преди това, след развода си с първия, бе променила по съдебен ред фамилното име на Уеб от Съливан на Лондон. Уеб никога не бе приел името на втория й мъж. Майка му не позволяваше. Освен това той така и не разбра кой бе избрал рядко срещаното му собствено му име; всички опити да научи нещо повече от майка си се бяха натъкнали на твърдата й съпротива.