Училищните годишници си бяха на място, със скованите снимки на правещи се на по-възрастни от годините си момчета и момичета, които само след броени години щяха отчаяно да се опитват да постигнат точно обратния ефект. Уеб се зачете в нечетливите драскулки на съучениците си, описващи грандиозните им планове за бъдещето, които — поне доколкото той знаеше — не се бяха сбъднали в нито един случай, включително и в неговия. Старото му студентско сако и футболната му каска бяха в един кашон. Навремето можеше да разказва надълго и нашироко за произхода на всяка драскотина по нея. Сега не помнеше дори номера на състезателната си фланелка. Той продължи да рови из разни стари, ненужни учебници и училищни тетрадки, в които нямаше нищо друго освен нескопосни рисунки, дело на отегчена до смърт ръка. На неговата ръка.
В единия ъгъл имаше скрин с дрехи от последните четири десетилетия, които събираха прахоляк, мухъл и дупки от молци. Имаше и стари грамофонни плочи, извити от жега и студ. Имаше кутии с картички на бейзболни и футболни знаменитости, каквито децата си разменяха по негово време. Сега те като нищо можеха да струват цяло състояние за колекционери, ако Уеб не ги бе използвал навремето като мишени за дартс или за пневматичната си пушка. Имаше и части от велосипед, за който Уеб смътно си спомняше, че бе притежавал по същото време, когато бе имал и половин дузина електрически фенерчета. Имаше и една глинена фигурка, скулптирана от майка му — доста умело, между другото, — но толкова малтретирана от баща му, че бе изгубила очите, носа и ушите си.
Тъжни спомени от едно съвсем обикновено американско семейство, което в някои отношения беше всичко друго, но не и обикновено.
Уеб беше на път да се откаже, когато я откри.
Кутията беше свряна под купчина учебници на майка му от колежа — забравени трудове на отдавна умрели философи, писатели и мислители. Уеб я отвори и трескаво прерови съдържанието й. На първо време изглеждаше достатъчно. Ако не успееше да проследи нишките, които се криеха вътре, не беше никакъв следовател. Учуди се, че никога не бе виждал кутията преди, макар да бе израсъл в този дом. Но тогава просто не я бе търсил.
Той рязко се извърна и впери поглед в отсрещния ъгъл. Можеше да се закълне, че в сенките се движи някой. Ръката му се плъзна към пистолета. Ах, как мразеше Уеб този таван! Мразеше го и край. А защо — сам не знаеше. Какво толкова, таван като таван.
Той понесе кутията към колата и по пътя към мотела се обади по мобилния си телефон на Пърси Бейтс.
— Браво, Пърс. След днешния ден се чувствам много по-добре. Само че къде се загуби нашият Бъки?
— Уинтърс се отказа в последния момент.
— Ясно. За всеки случай, да не би да се проваля окончателно. И набута теб да му свършиш черната работата.
— Истината е, че аз сам пожелах, когато той взе да увърта.
— Ти си добър човек, Пърс, но няма да стигнеш далеч в Бюрото, ако постъпваш все правилно.
— Знаеш ли само колко ми пука от тая работа!
— Нещо открихте ли?
— Проследихме картечниците. Откраднати били от военен склад във Вирджиния. Преди две години. Много важно! Само че ние ще тръгнем по всички възможни следи, докато все още има такива.
— Някакви следи от Кевин Уестбрук?
— Нищичко. Няма и никакви нови свидетели. Явно на този ден всички са оглушали и ослепели едновременно.
— Предполагам, че си говорил с хората, при които е живял Кевин. Излезе ли нещо оттам?
— Нищо особено. Не са го виждали. Както ти казах, той е избягвал да се прибира вкъщи.
Уеб подбра внимателно следващите си думи.
— Значи това хлапе никого си е нямало, така ли? Нито майка, нито баба?
— Има някаква старица. Мисля, че е мащеха на майка му или нещо такова. Тя самата не може да каже точно. Човек би си помислил, че хората трябва да знаят кой какъв е, но не и в тези семейства. Бащата в затвора, майката офейкала, братята убити, сестрите проституират, всеки ражда деца и ги подхвърля на първия, който му се стори що-годе надежден. А това обикновено е някой възрастен роднина. Тя явно много се тревожи за момчето, но се бои и за себе си. По тия места всички се боят.
— Пърс, ти всъщност видя ли Кевин, преди да изчезне?
— Защо?
— Опитвам се да определя последователността на събитията, от момента, в който аз го видях за последно, до мига, в който е изчезнал.
— Последователността на събитията, а? Брей, как не се сетих! — каза ехидно Бейтс.
— Хайде, стига, Пърс. Не че искам да се меся, но все пак аз спасих живота на момчето и ми се иска да не го загуби толкова бързо.
— Ти сам разбираш, Уеб, че вероятността това хлапе да е още живо е твърде малка. Който го е отмъкнал, едва ли е искал просто да го черпи един сандвич в „Макдоналдс“. Претърсихме навсякъде. Обявихме детето за национално издирване, включително по граничните пунктове с Канада и Мексико. Не вярвам все още да се мотаят наоколо с него. Сигурно са духнали отдавна, накъдето им видят очите.