— Но ако детето е работило за брат си, може би е в безопасност… Знам, че тоя Голям X е гадно копеле, но чак пък да убие малкото си братче? Хайде стига, моля ти се!
— Имал съм и по-страшни случаи. А също и ти.
— Ти видя ли Кевин, или не?
— Не, не го видях лично. Преди да стигна до мястото на инцидента, вече го бяха отвели. Е, доволен ли си?
— Аз разговарях с двамата колеги от отряда, които го бяха бавили. Казват, че го били предали на някакви агенти от ФБР. — Уеб реши да не споменава за показанията на Романо, че всъщност само един цивилен бе участвал в отвеждането на момчето, защото искаше да чуе какво ще каже Бейтс.
— Сигурно ще се изненадаш, но и аз разговарях с тях и чух абсолютно същото.
— Не можаха да ми кажат имената на агентите. Ти нещо да си разбрал?
— Още е рано.
Уеб реши да изостави приятелския тон.
— Нищо подобно, Пърс. Никак не е рано даже. Не се занимавам с тия работи от вчера. Знам как приключват подобни случаи. Ако ти още не знаеш кои са били ония мъже, това означава, че изобщо не са били от ФБР. Това означава още, че двама измамници са проникнали на местопрестъплението, което е било под охрана на ФБР, под твоя охрана, и са отмъкнали най-важния ти свидетел. Мисля, че мога да ти помогна.
— Това са си твои теории. А помощта ти не ми трябва.
— Да не искаш да кажеш, че греша?
— Искам да кажа, че не ти позволявам да се бъркаш в разследването ми. И ти го казвам, Уеб!
— Става въпрос за моя екип!
— Разбирам, но ако още веднъж те хвана да си навираш носа, да задаваш въпроси, да разследваш доказателства, тогава ще ти разгоня фамилията. Надявам се, че се изразих ясно.
— Ще ти се обадя, когато реша случая.
Уеб прекъсна линията и се наруга наум, задето току-що бе загубил последната си връзка в Бюрото. Бе постъпил като пълен идиот, но пък и този Бейтс си го биваше да къса нервите на хората. Само като си помисля, че всъщност му се обадих да му благодаря за пресконференцията, каза си Уеб.
20
Клеър се протегна и с усилие сподави прозявката си. Сутринта бе станала рано, а предишната вечер бе работила до късно. Това вече се бе превърнало в навик в живота. Тя се бе омъжила на деветнайсет за ученическата си любов, на двайсет вече бе станала майка и на двайсет и две се бе развела. През следващите десет години заветните дипломи по медицина и психиатрия й бяха коствали повече усилия и лични жертви, отколкото й се искаше да си спомня. За едно нещо не съжаляваше — за дъщеря си, вече първа година студентка в колежа. Меги Даниълс израстваше като здраво и интелигентно момиче, което добре се оправяше в живота. Баща й, бившият съпруг на Клеър, категорично бе отказал да участва в отглеждането на дъщеря си, поради което му бе отказана всякаква роля и в зрелия й живот. Решението за това трябваше да си бъде на Меги, но досега тя не се бе интересувала много от баща си, а самата Клеър се бе справила отлично с ролята на самотна майка. Заради това, а също и в името на кариерата си тя с готовност бе пожертвала някогашните си социални контакти и личен живот.
Тя отвори папката и прегледа бележките си. Този Уеб Лондон беше извънредно интересен обект за всеки изследовател на човешката психика. От малкото информация, която Клеър бе успяла да събере, преди той внезапно да напусне кабинета й, Уеб беше истински каталог на лични психологически проблеми. От очебийните травми, понесени в детството, до обезобразеното му лице и опасната му професия, която беше толкова важен стимул в неговия живот — наистина, един психотерапевт можеше да посвети цялата си кариера на такъв пациент. Мислите й бяха прекъснати от почукване на вратата.
— Да!
Вратата се отвори и на прага застана един от колегите й.
— Ела да видиш нещо, което ще те заинтересува.
— Какво има, Уейн? Тъкмо сега съм заета.
— Пресконференция на ФБР. Уеб Лондон. Видях го тук оня ден. Беше при теб, нали?
Тя се намръщи на въпроса му и не отговори, но стана и го последва в приемната, където имаше малък телевизор. Неколцина от другите психиатри и психотерапевти, чиито кабинети се намираха на етажа, включително и Ед О’Банън, вече се бяха събрали и гледаха. Беше обедно време и при никого нямаше пациент. Някои дъвчеха сандвичи.
През следващите няколко минути Клеър успя да вникне много по-дълбоко в живота и кариерата на Уеб Лондон. Когато го видя на болничното легло, с лице и тяло, покрити с превръзки, тя уплашено вдигна ръка към устата си. Този мъж бе преживял много, далеч повече, отколкото се полагаше на едно човешко същество. Когато пресконференцията завърши и хората се разотидоха по кабинетите си, тя спря О’Банън.