На друга снимка Съливан беше обгърнал с ръка тънката талия на Шарлот. Ръката му беше толкова дълга, че обхващаше целия й гръден кош, а пръстите му бяха точно под гърдите й, може би дори леко ги докосваха. Двамата изглеждаха много щастливи. Шарлот Лондон с карираната си поличка и вдигната нагоре коса изглеждаше по-красива, чаровна и радостно развълнувана, отколкото Уеб я бе виждал когато и да било на живо. Сигурно е и от младостта, каза си той. Двамата още не бяха изпитали всички несгоди, които ги очакваха. Уеб потърка с ръка бузата си. Не, каза си той, несгодите не са хубаво нещо и далеч невинаги укрепват духа. Като гледаше майка си толкова красива на снимката, Уеб не можеше да повярва, че отдавна е мъртва.
Навън дъждът се лееше като из ведро, а Уеб седеше в стаята си в мотела, отпиваше от кафето и разглеждаше нещата от кутията. Извади брачното свидетелство на родителите си. Учуди се, че майка му го е запазила. После си каза, че все пак това бе първият й брак, колкото и зле да бе завършил. Подписът на баща му се оказа изненадващо ситен за такъв едър, самонадеян мъж. А беше и несръчно надраскан, сякаш Хари Съливан се бе срамувал да напише собственото си име и не знаеше как да оформи буквите. Почерк на неук човек, заключи Уеб.
Той остави брачното свидетелство и вдигна друга хартийка. Някакво писмо. Най-отгоре беше отпечатано логото на един затвор в Джорджия. Документът беше с дата приблизително една година след като майка и син бяха избягали от човека, който щеше да свърши в затвора. Писмото беше написано на машина, но отдолу се виждаше собственоръчният подпис на Хари Съливан. Този път подписът му беше по-смел, буквите по-едри и завършени, отколкото на брачното свидетелство, сякаш човекът се бе самообразовал междувременно. Разбира се, той бе имал достатъчно „свободно“ време в затвора.
Писмото беше съвсем кратко. То представляваше извинение пред Шарлот и Уеб. Авторът му се заричаше, след като излезе от затвора, да стане нов човек. Да заслужи доверието им. Всъщност Хари Съливан пишеше, че ще се постарае да изпълни обещанията си. Уеб трябваше да признае, че за човек, бавно гниещ в затвора, баща му бе проявил брутална откровеност. Самият Уеб бе провел достатъчно разпити на затворници, за да знае, че при вида на железните решетки и тежките резета, пред перспективата на живот без бъдеще всеки е готов да лъже най-безсрамно, сякаш се надява, че това ще облекчи някак си съдбата му. Уеб се запита дали баща му бе получил заявлението за развод наскоро след написването на това писмо. Как ли се отразява нещо такова на един затворник? Не стига, че свободата ти е отнета, а изведнъж съпругата и детето ти те изоставят. Какво ти остава тогава? На Уеб не му минаваше и през ум да вини майка си за взетото решение. Ала тези малки трохи семейна история събудиха у него чувство на жалост и към Хари Съливан, където и да беше сега, жив или мъртъв.
Уеб сгъна писмото и прекара следващите два часа, заровен в останалото съдържание на кутията. Повечето неща нямаха никаква стойност като следи за сегашното местонахождение на баща му, но Уеб им отдели известно време, за да усети по-добре този непознат. Накрая стисна в ръцете си два документа, които може би щяха да го отведат в някаква посока. Единият беше отдавна изтекла шофьорска книжка със снимка на баща му, а другият — много по-ценен — картата му за социална осигуровка. От това със сигурност щеше да излезе нещо.
Уеб преглътна гордостта си, позвъни на Пърси Бейтс и най-смирено му поднесе извиненията си. После му каза името на баща си, номера на социалната му осигуровка и приблизителната дата на влизането му в затвора в Джорджия.
— Кой е този? — поиска да знае Бейтс.
При кандидатстването си в Бюрото Уеб трябваше да попълни в съответния формуляр името на действителния си баща заедно с някои допълнителни данни. Той бе помолил майка си за повече информация, но тя категорично бе отказала да разискват въпроса. Тогава Уеб бе отговорил на интервюиращите, че не знае нищо за баща си и не може да им помогне да го открият. С това въпросът бе приключен. Уеб премина предварителните проверки и бе готов за служба.
— Един човек, който ме интересува — отвърна той на Бейтс.
— Има ли връзка с разследването?
— Не. Нали ти сам ми каза да не се бъркам повече там? Все пак, ако ми направиш тази услуга, ще съм ти благодарен.
Бейтс каза нещо от рода на „ще видя какво мога да направя“.