— Проблеми ли имате? — попита Уеб.
— Не знам, току-що пристигам — отвърна Клеър.
Докато си правеха заедно кафе, Уеб огледа жената. Клеър беше облечена с блузка и пола до коляното, която разкриваше стройните й, загорели прасци и тънките глезени, но косата й, макар и къса, беше разчорлена и в безпорядък. Тя проследи погледа му и приглади с ръка стърчащите кичури.
— Сутрин обикалям пеша около квартала, за да се раздвижа. Тоя вятър и влагата във въздуха не се отразяват добре на косата. — Тя отпи от кафето и добави още захар. — Готов ли си?
— По-готов не бих могъл да бъда.
В кабинета си Клеър прелисти две папки, докато погледът на Уеб се спря на един чифт маратонки в ъгъла. Сигурно с тях се раздвижва, помисли си той. После погледна неспокойно към нея.
— Най-напред, Уеб, искам да ти благодаря, че ми се довери да поема твоето лечение.
— И аз не знам защо го направих — отвърна искрено той.
— Каквато и да е причината, ще се постарая да оправдая доверието ти. — Тя вдигна от бюрото една малка папка. — Това е цялата документация по твоя случай, която ми предостави доктор О’Банън.
Уеб се опита да се усмихне.
— Предполагах, че папката ми ще е доста по-дебела.
— Да ти кажа право, и аз мислех така — изненадващо отвърна Клеър. — Тук са бележките от няколко редовни сеанса; предписал ти е разни лекарства, антидепресанти, нищо необичайно.
— Е? Това добър знак ли е или лош?
— Добър, стига да са ти помогнали. Предполагам, че са, щом си се върнал към пълноценен живот.
— Но?
— Но може би твоят случай заслужава да бъде проучен малко по-подробно. Изненадана съм, че О’Банън не те е подлагал на хипноза. Много е добър по тази част и обикновено предписва хипноза като част от курса на лечение. Всъщност той води специален курс в университета „Джордж Вашингтон“ и веднъж на всеки няколко години хипнотизира показно по някой студент. Кара го например да изключва от съзнанието си определена буква от азбуката, така че, като види написана думата „ток“, да прочете „то“. Или пък му внушава, че около ухото му лети комар, такива разни работи. В нашата професия това е обичаен метод за предизвикване на визуални или слухови халюцинации.
— Спомням си, че с О’Банън говорихме за тези неща още при първата ни среща. Само че аз отказах да се подложа и той не настоя повече — каза сухо Уеб.
— Разбирам. — Клеър вдигна от бюрото друга, много по-дебела папка. — Това е официалното ти досие от Бюрото — отвърна тя в отговор на питащия му поглед.
— Така и предположих. Само че тази информация не е ли секретна?
— Още когато си приел да се подложиш на психотерапия, си подписал декларация, че не възразяваш. Личното досие на пациента се предоставя на психотерапевта за ползване. Разбира се, без строго секретната информация. Ние нямаме достъп до всички данни, с които разполага един щатен агент на ФБР. Когато ти реши да се прехвърлиш при мен, доктор О’Банън ми даде досието ти.
— Честито! — Уеб изпука с пръстите на ръцете си и я погледна очаквателно.
— Вторият ти баща Реймънд Стоктън е починал при падане вкъщи, когато си бил на петнайсет години. При първото ни събеседване не спомена това.
— Така ли? Аз пък мисля, че ти го бях казал. Но тогава ти не си водеше бележки, така че не можеш да си сигурна.
— Повярвай ми, Уеб, такова нещо щях да запомня. Освен това ти ми каза, че с втория ти баща сте се разбирали добре, така ли беше? — Тя погледна записките си.
Уеб усети как сърцето му заби по-бързо, а страните му пламнаха. От него нямаше да излезе убедителен свидетел. Тя току-що го бе уличила в лъжа, сякаш го бе зашлевила през устата.
— Имахме някои противоречия, но кой ли няма?
— Тук има цели страници с оплаквания за физическо насилие. Някои подадени от съседи, други лично от теб. Всички до един против Реймънд Стоктън. Това ли наричаш „някои противоречия“? — Уеб се изчерви и ядоса едновременно, но тя бързо добави: — Не те иронизирам. Просто искам да разбера какви са били отношенията ви с този човек.
— Няма нищо за разбиране. Просто нямахме отношения.
Клеър отново погледна бележките си; докато тя прелистваше досието му, Уеб следеше всичките й движения с нарастваща боязън.
— Къщата, завещана от майка ти, същата ли е, в която почина Стоктън? — Уеб не отговори. — Уеб! Тази къща…
— Чух въпроса ти — сопна се той. — Да, същата е, и какво от това?
— Просто питам. А възнамеряваш ли да я продадеш?
— Теб пък какво те засяга? Да не би през свободното си време да работиш като брокер на недвижими имоти?