— Но в твоята професия ти и преди си се сблъсквал със смъртта.
— Да, но не и със смъртта на боен другар.
— А имаш ли чувството, че се опитваш да потиснеш част от спомените за случилото се? На научен език това се нарича синдром на избирателната амнезия.
— Не, за жалост прекрасно помня и най-малките подробности — отвърна уморено Уеб.
Докато Клеър оглеждаше бележките си, Уеб внезапно изтърси:
— Не исках да умрат, Клеър. Съжалявам за това, което стана. Бих сторил всичко, ако можех да ги върна.
Тя вдигна поглед и остави книжата настрани.
— Чуй ме внимателно, Уеб. Само защото нямаш симптоми на посттравматичен стрес, това далеч не значи, че ти е все едно какво се е случило с другарите ти. Не значи, че не страдаш. Разбери това. Ти проявяваш всички нормални признаци на човек, преживял тежко изпитание, което напълно би извадило повечето хора от строя, и то за дълго време.
— Но мен не ме извади.
— Ти притежаваш уникални умения, тренираност и здрава психика. Все неща, заради които си избран да служиш в отряда. Аз самата научих много, откакто се занимавам с теб. Знам, че там ви подлагат на невероятни физически натоварвания и стрес, но преди всичко се стремят да каляват психиката ви. Тъкмо поради тази физическа и психическа издръжливост можеш да се справиш с изпитания, които биха повалили всеки друг, Уеб. След случилото се в оня двор ти очевидно си останал не само жив, но и психически здрав.
— И нямам разстройство в резултат от посттравматичен стрес?
— Не, струва ми се, че нямаш такова нещо.
Той наведе глава и погледна ръцете си.
— Значи ли това, че вървим към приключване? — Съзнаваше, че гласът му не звучи особено щастливо, и се надяваше Клеър да не го забележи.
— Не. Ти може да не си получил трайни уреждания от преживяното в двора, но това не означава, че нямаш някои други проблеми, с които си струва да се позанимаем. Вероятно някои от тях са далеч отпреди да постъпиш в отряда.
Той се облегна назад, обхванат от внезапна мнителност.
— Какви например?
— Затова искам да поговорим. Ти спомена например, че се чувстваш част от семействата на колегите си. А не ти ли се е искало да си имаш свое семейство?
Уеб помисли доста, преди да отговори:
— Винаги съм си казвал, че все някой ден ще имам много деца. Ще имам синове, с които да ритам топка, и дъщери, които да глезя и да ме въртят на пръста си.
Клеър вдигна бележника и писалката.
— А защо не се получи?
— Годинките ми понатежаха вече.
— Само това ли?
— Не е ли достатъчно?
Тя го погледна в лицето — добрата и лошата му половина. Уеб се извърна, точно както бе направил и предишния път.
— Винаги ли правиш така?
— Какво правя?
— Криеш ранената страна на лицето си, когато някой те погледне.
— Не знам, не го правя съзнателно.
— Аз пък мисля, Уеб, че правиш всичко твърде съзнателно.
— Ще се изненадаш, но не е така.
— Не споменахме нищо за личния ти живот. Имаш ли си приятелка?
— Не ми остава много време за това.
— Но останалите членове на екипа ти бяха все женени.
— Явно са били по-сръчни от мен в това отношение — каза сухо той.
— Кажи ми, кога те раниха в лицето?
— Трябва ли да говорим за това?
— Струва ми се, че не ти е приятно. Тогава да поговорим за нещо друго.
— Защо, по дяволите, да ми е неприятно? — Той стана, свали сакото си и пред изумения поглед на Клеър разкопча горното копче на ризата и откри раната от куршум на шията си.
— Раниха ме в лицето, както казваш, веднага след като ме раниха тук. — Той показа с пръст дупката. — Някакви въоръжени неофашисти, наричащи себе си „Свободното общество“, бяха завзели училище в Ричмънд, което се опитваше да интегрира чернокожи и бели деца. Докато лицето ми беше в пламъци, един от тях ме простреля с .357-калибров магнум. Чиста работа, куршумът влезе и излезе, и толкова. Ако беше минал милиметър по-наляво, сега щях да съм мъртъв или парализиран. Имам още една дупка, но няма да ти я покажа. Ето тук е.
— Той сложи ръка под мишницата си. — Тази ми е от един вид боеприпас, дето му викаме „тунелокопача“. Нали знаеш, когато прокарваха тунела под Ламанша, използваха едни чудовищни машини, като гигантски свредел. Много гаден боеприпас, Клеър. Куршумът е със стоманена риза. Забива се в теб със скорост, три пъти по-голяма от скоростта на звука, и дълбае. Каквото му се изпречи, става на прах. Мина през мен, сякаш ме нямаше, и пръсна черепа на някакъв тип от другата ми страна, който тъкмо се гласеше да разцепи моя с мачете. Ако куршумът беше обикновен дум-дум, а не с метална риза, още щеше да е в мен заедно с мачетето на оня приятел в черепа ми. — Той се усмихна. — Ама съм голям късметлия, какво ще кажеш?