Клеър мълчеше, навела глава.
— Докторе, гледай насам, още не си видяла най-хубавото. — Той хвана брадичката си с ръка и извърна обезобразената част на лицето си към нея. — Тази красота пък ми е спомен от запалителна граната, която за малко не изпържи жив моя покоен приятел Лу Патерсън. Помниш ли онази женица, която ми се изплю в лицето пред очите на целия свят? Тя е вдовицата му. Няма как да не си го видяла. Забралото на шлема ми се стопи и ми отнесе половината лице. После ми казаха, че като ме откарали в болницата в Ричмънд, докторът и сестрата припаднали. Цялата половина на главата ми беше отворена рана. Някой рече, че съм изглеждал така, сякаш вече съм бил в напреднал стадий на разлагане. Пет операции оттогава, Клеър, а за болката да не ти разправям. Трябваше да ме връзват за операционната маса. Когато за пръв път видях какво беше останало от лицето ми, идваше ми да захапя пистолета и да нагълтам един куршум, и за малко не го направих. А да беше видяла, след като излязох от болницата, как само пищяха жените, като им се изпулех насреща! Тефтерчето си с телефонните номера можех направо да го пусна в тоалетната чиния и да дръпна водата. Така че не, нямам си приятелка, а женитбата отстъпи място на по-важни дела, като изхвърлянето на боклука и косенето на тревата. — Уеб седна на стола и закопча ризата си. — Още нещо да искаш да знаеш?
— Струва ми се, че смяташ себе си за непривлекателен и отблъскващ жените. Чудя се обаче дали вярваш, че от теб би излязъл добър баща.
Тая кучка не се отказва лесно, помисли си той.
— Иска ми се да вярвам, че да — отвърна той, като с усилие се овладя.
— Питам те не дали ти се иска да вярваш, а дали наистина го вярваш.
— Що за въпрос е това, по дяволите? — сопна се той.
— Смяташ ли, че ако имаше деца, щеше да ги тормозиш?
Тялото на Уеб се надигна от стола.
— Клеър, две секунди ми трябват, за да си изляза оттук. А изляза ли си трети път, повече няма да ме видиш.
Тя го изгледа така, че той замръзна на мястото си.
— Не забравяй, Уеб, че когато започнахме курса на психотерапия, аз ти казах да ми се довериш. Психотерапията не е просто нещо. Особено когато съзнателно избягваш някои проблеми. Аз се опитвам да ти помогна, но ти трябва да си откровен с мен. Ако държиш да си губим времето с твоите истерии, това си е твоя работа. Лично аз обаче бих предпочела да го използваме по-рационално.
В продължение на няколко безкрайни мига двамата се гледаха упорито в очите. Накрая Уеб отмести погледа си и кротко седна на стола. Изведнъж му стана много по-ясно как се чувства Романо с Енджи.
— Нямаше да си бия децата. Как така ще ги бия след всичко, което ми причини Стоктън?
— Това, което казваш, е напълно логично. Истината обаче е, че повечето родители, които тормозят и унижават децата си, също са били тормозени и унижавани като деца. Тук не става въпрос да се поучим от грешките на родителите си, защото емоционалната ни нагласа не работи толкова ефикасно. Пък и децата не са годни да мислят по този начин. Понеже са безсилни да се противопоставят на родителския тормоз, в продължение на години те натрупват в себе си гняв и омраза, едно чувство на безпомощност и отчаяние. Тази кипяща смес от обърканост, усещане за родителска измяна и ниско самочувствие, която съпътства тормозеното дете през целия период на израстването му, не изчезва и в зряла възраст. Сигурно мама и татко не ме обичат, след като ме бият така; сигурно аз съм виновен, защото мама и татко никога не грешат. После тормозените деца порастват и на свой ред имат деца, и понякога успяват да надживеят проблема и се превръщат в превъзходни родители. В други случаи обаче гневът и омразата, задрямали в тях, изведнъж се събуждат, насочват се към собствените им деца и ги превръщат в жертва, каквато са били самите те.
— Никога не бих вдигнал ръка срещу дете, Клеър. Сигурно моят занаят ме кара да изглеждам жесток човек, но не съм.
— Вярвам ти, Уеб. Наистина. Но по-важното е дали ти сам си вярваш.
Лицето му отново се зачерви от гняв.
— Ти съвсем ме обърка, госпожо.
— Нека да го формулирам по-директно тогава. Смяташ ли, че е възможно решението ти да не се жениш и да не създаваш деца да е предизвикано от обстоятелството, че си бил жертва на родителски тормоз и си се боял, че сам ще почнеш да тормозиш децата си? Подобни случаи далеч не са толкова редки, Уеб. Според някои това е най-голямата саможертва, която човек може да направи.