Тя го погледна, протегна ръка и докосна неговата; дори се опита да се усмихне.
— Сега, след като си го изкарах на теб, кажи как върви твоята терапия.
Уеб вдигна рамене.
— Върви някак. Само че не знам накъде. Разбирам, че моята загуба не може да се мери с твоята, но изведнъж си дадох сметка, че тези момчета бяха всичко в моя живот. Сега ги няма, а мен все още ме има и не мога да си обясня защо. Едва ли някога ще мога да си го обясня.
— Съжалявам за постъпката на Джули Патерсън. Тя напълно се е побъркала. Не че някога е била нормална. Тя не искаше да чуе за вас.
— Джули може да постъпи отново така с мен, аз ще го приема — заяви сухо той.
— Напусни ги, Уеб. Ти не си им длъжен с нищо. Служил си доблестно на отечеството. Дал си всичко от себе си. Нямат право да искат повече от теб.
— Предполагам, че още някакви си трийсетина години психотерапия, и ще съм напълно излекуван.
— Психотерапията помага, Уеб. О’Банън дори ме хипнотизира. Накара ме да мисля за неща, за които никога преди не съм можела да мисля. Сигурно се били скрити дълбоко в мен. — Деби стисна по-силно ръката му. — Знам, че онази вечеря у нас мина ужасно. Не знаехме какво да ти кажем. Искахме да се чувстваш удобно, но усещахме, че не можем да те предразположим. Истинско чудо е, че не избяга още преди десерта.
— Не беше ваша работа да ме разтушавате.
— Винаги си бил толкова добър с децата. Искам да ти кажа, че всички сме ти много благодарни за това. И всички, до една, много се радваме, че остана жив. Знаем как неведнъж си рискувал живота си, за да спасяваш съпрузите ни. — Тя протегна ръка и преди той да успее да се дръпне, погали с нежните си пръсти грапавата кожа на обезобразената му страна. — Всички знаем каква висока цена си платил за това. Уеб.
— Сега си мисля, че си е струвало.
23
Туна се шмугна на шофьорската седалка и заключи вратата отвътре. После протегна назад дългата си ръка и подаде плика на Франсис, който се беше изтегнал в задната част на черния линкълн навигейтър. Мейси седеше пред него на междинната седалка, с неизменните си тъмни очила, макар че и ванът беше с тъмни стъкла. В ухото си имаше слушалка на миниатюрна радиостанция, а на колана — пистолет в кобур. Пийбълс не беше с тях.
Франсис погледна плика, но не го пое.
— Кой ти даде това, Туна? Колко пъти да ти казвам да не ми подаваш нещо, дето не го знаеш какво е?
— Чисто е. Проверил съм го, шефе. Не знам откъде е, но вътре няма бомба или нещо такова.
Франсис грабна писмото от ръката му и му каза да потегля. Още щом пръстите му докоснаха плика, той знаеше какво има вътре. Отвори го и извади пръстена. Беше златен и малък, едва ли би станал и на кутрето му, но когато го купи, идеално прилягаше на средния пръст на Кевин, откъдето беше свален. От вътрешната страна бяха гравирани имената на Кевин и Франсис. По-точно пишеше „Франсис и Кевин. Завинаги“.
Франсис усети как ръцете му затрепериха. Туна не отделяше очи от него в огледалото за обратно виждане.
— Потегляй, Туна, ако не искаш да се намериш в някой контейнер за боклук с цял пълнител в задника!
Навигейтърът се отдели от бордюра и се понесе по улицата.
Франсис внимателно измъкна писмото. Беше написано с главни печатни букви като в детективски филм. Хората, които държаха Кевин, искаха — заповядваха му — да направи нещо за тях, ако държи да види момчето живо. Това, което искаха от него, беше доста странно. Франсис бе очаквал паричен откуп и бе готов да го плати, а след като си върне Кевин, да проследи похитителите му и да ги избие до един, най-вероятно със собствените си ръце. Но онези не искаха откуп и той се почувства объркан и още по-изплашен за Кевин, отколкото преди. Франсис изобщо не разбираше какво бяха намислили тези хора. Той знаеше какво би могло да накара някого да вземе чужди пари или да отнеме чужд живот. С това си мислеше, че разбира от всичко. Очевидно похитителите знаеха и нещо друго, което знаеше и той — нещо за разположението на сградата, в която бяха избити федералните. Едва ли много хора можеха да знаят това.
— Откъде пристигна това писмо, Туна?
Туна срещна погледа му в огледалото.
— Тоан казва, че се било получило на онова място в центъра. Някой го бил мушнал под вратата.
Онова място в центъра беше луксозен апартамент — едно от малкото свърталища, които Уестбрук бе използвал повече от един-два пъти. Апартаментът беше регистриран на името на фирма, чието единствено предназначение бе да позволи на Франсис наркобарона да притежава нещо легално, без полицията да дойде веднага и да му разбие вратата. Той си го бе обзавел с вкус, по стените имаше оригинални картини от неколцина черни братя от гетото, които той харесваше, защото правеха невъзможното, за да си изкарват почтено хляба. Точно така, Франсис Уестбрук беше меценат на изкуствата. Освен това апартаментът беше претъпкан с правени по поръчка мебели, достатъчно големи и здрави, за да издържат масата и обема на тялото му. Адресът се пазеше в строга тайна, защото това беше едно от малкото места, където той можеше наистина да се отпусне. Сега обаче някой бе узнал неговата тайна, бе нарушил неприкосновеността на убежището му и той никога повече нямаше да стъпи там.