Той сгъна писмото и го сложи в джоба си, но задържа малкия пръстен в огромната си лапа и го погледна. После извади снимката от джоба на ризата си. Тя бе направена на деветия рожден ден на Кевин. Франсис държеше момчето на раменете си. Двамата бяха ходили на мач и бяха облечени с еднакви спортни фланелки с емблемата на любимия им отбор „Редскинс“. Франсис беше толкова едър, че на стадиона много хора го бяха помислили за играч от отбора. С тоя ръст и цвят на кожата той можеше да бъде само спортист, който нищо друго не умее да прави, а при това се въргаля в пари. Само че на Кевин това му се бе сторило адски гот. Във всеки случай тоя хлапак смята, че е по-добре баща му да е спортист, отколкото да продава дрога, си бе казал той.
Какво ли си мислеше синът му за него? Какво ли си бе казал за човека, когото смяташе за брат, но който му беше баща, когато попадна в кръстосания огън, предназначен да убие Франсис, а рани детето? Франсис си спомни как веднъж бе държал Кевин с една ръка, докато с другата стреляше с пистолета си по онези кучи синове, имали наглостта да превърнат един мирен рожден ден в касапница. Не можеше дори да го закара в болница, трябваше да го даде на Джеръм, докато Кевин се дърпаше и пищеше, и искаше своя батко, а Франсис не можеше да направи нищо по въпроса, защото след престрелката ченгета бяха завардили цялата болница. Само да влезеше някой с огнестрелни рани по себе си, веднага щяха да му щракнат белезниците. Ченгетата отдавна му се точеха да го приберат на топло. Така че, ако бе дръзнал да извърши една толкова човешка постъпка, като да закара ранения си син на доктор, той щеше да си подпише сам затворническата присъда.
Очите му се напълниха със сълзи, които той с мъка преглътна. Франсис Уестбрук помнеше да е плакал само два пъти през живота си. Първият път беше, когато се роди Кевин, а вторият — когато Кевин бе прострелян в лицето и за малко не загина. Франсис се бе надявал да натрупа достатъчно пари за два човешки живота: своя и на Кевин. Искаше, когато един ден се оттегли от бизнеса и се отправи към своя лелеян остров някъде по света, някъде далеч от дрогата, бандите и престрелките, от преждевременната смърт, която ги обграждаше отвсякъде, когато този момент дойдеше, той искаше синът му да бъде с него. Сега искаше това повече отвсякога, но то нямаше да струва пукната пара без Кевин.
В този момент мобилният му телефон иззвъня, точно както пишеше в писмото. Той бавно го вдигна към ухото си.
— Кевин?
Когато чу името, Туна се извърна. Мейси остана неподвижно, загледан в пода на колата.
— Кевин, добре ли си, малкото ми мъжле? Добре ли се отнасят с теб? — каза Франсис в микрофона и закима, докато слушаше отговорите. Двамата поговориха около минута и след това връзката прекъсна. Франсис прибра телефона. — Мейс — каза той. Мейси веднага вдигна глава. — Мейс, трябва да открием тоя Уеб Лондон. Нещата се променят.
— С цел премахване или обмен на информация? Ние ли да отидем при него, или той да дойде при нас? Ако е за информация, по-добре той да ни открие. Ако го искаш мъртъв, ще намина покрай него и е свършен. Ти само кажи.
Мейси както винаги беше рационален и делови. Отгатваше мислите на Франсис, самият той мислеше с главата си, оглеждаше всички възможности, анализираше, взимаше трудни решения и беше добра отмяна за шефа. Франсис знаеше, че Туна не е способен на това; дори Пийбълс беше с доста по-ограничени възможности. Каква ирония — един бял дребосък с кръвожадни инстинкти да стане пръв заместник на Франсис Уестбрук, негово доверено лице и дори нещо като душеприказчик, доколкото можеше да има такова нещо между бели и черни.
— Засега търсим информация. Той идва при нас. Колко време ни трябва според теб?
— Той продължава да се навърта наоколо, души за следи. Не мисля, че ще отнеме много време. Имаме какво да му предложим като стръв, няма начин да не клъвне.
— Хайде тогава. А, и благодаря за останалите неща, Мейс.
— Просто си върша работата, шефе.