Кевин вдигна поглед към мъжа, който прибра телефона.
— Добре се справи, Кевин.
— Искам да видя брат си.
— Всяко нещо с времето си. Ти вече говори с него. Виждаш, че не сме лоши хора! И ние разбираме от семейни отношения, нали така? — Нещо в смеха на мъжа подсказа на Кевин, че похитителят му едва ли има семейство. Момчето потърка пръста, от който му бяха свалили пръстена.
— Защо ми даде да говоря с него?
— За него е важно да знае, че си добре.
— За да прави каквото му кажете, така ли?
— Дявол да те вземе, ти наистина си умно хлапе. Може би искаш да работиш за нас? — Мъжът се ухили още веднъж, обърна се и излезе, като заключи вратата.
— Искам да се махна оттук! — извика Кевин.
24
Вече дни наред Уеб не бе чел вестник. Най-после той си купи „Вашингтон Поуст“ и го прегледа на чаша кафе край големия фонтан в Рестън Таун Сентър. От известно време насам Уеб обикаляше в бавни кръгове около столицата, като периодично изпращаше на Бюрото тлъсти сметки за мотел. Сега седеше в кафенето, вдигаше от време на време глава и усмихнато поглеждаше към децата, които се катереха по оградата и хвърляха петачета във фонтана, докато майките им ги държаха отзад за дрешките, за да не цамбурнат във водата.
Уеб четеше вестника отзад напред и след като прегледа страниците за спорт, светска хроника и мода, навлезе в раздела за новини и политика. И изведнъж на страница А6 видя нещо, което го извади от летаргията. Той препрочете статията три пъти, като внимателно огледа придружаващите я снимки. Когато свърши, се облегна назад и се опита да смели информацията; единствено възможните изводи му се сториха направо абсурдни. Уеб не вярваше на очите и разсъдъка си. Той потърка обезобразената си страна, после през дрехата опипа с пръст дупките от куршуми по тялото си. Пак ли щеше да му се наложи да изживее още веднъж всичко това след толкова време?
Той натисна бутона за бързо набиране на мобилния си телефон. Бейтс не беше на бюрото си. Уеб помоли да му звъннат на пейджъра. След няколко минути Пърси се обади и Уеб му каза за статията.
— Луис Ледбетър. Съдията от Ричмънд, който бе водил делото срещу „Свободното общество“. Застрелян. Уоткинс, прокурор по същото това дело. Влиза си в къщата и тя избухва. В един и същи ден. После моят екип „Чарли“. Същият екип, който се бе отзовал на повикването от оперативното бюро в Ричмънд. Аз лично застрелях двама от „Свободните“, преди оная граната да ми опържи лицето и да получа два куршума в тялото си. И накрая самият Ърнест Б. Фрий, роденият свободен. Избягал от затвора — преди колко? Преди три месеца. Един от пазачите бил подкупен, измъкнал го със затворническата камионетка и после го намерили с прерязано гърло, от благодарност.
Отговорът на Бейтс го изненада.
— Знаем всичко, Уеб. Нашите компютри отдавна обработват и съпоставят цялата информация. Има и още нещо.
— Какво?
— Защо не наминеш насам?
Когато Уеб пристигна във Вашингтонското оперативно бюро, веднага го въведоха в залата за стратегическо планиране, обзаведена с всички технически чудеса на една тежкокалибрена федерална агенция за борба с организираната престъпност, включително със задължителното медно покритие на стените, усъвършенствана система за вътрешна сигурност, устройства за бял шум, скенери за ретина и дактилоскопски отпечатъци, цели банки суперкомпютри и — най-важното — неограничен брой кани с прясно кафе и планини понички.
Уеб си наля чаша кафе и каза „здрасти“ на неколцина колеги, които препускаха насам-натам из обширната зала. Той разгледа триизмерните компютърни чертежи на вътрешния двор и околните сгради, забодени с кабарчета върху големи дървени табла и закачени на стените. На разни места по чертежите имаше забити карфици, обозначаващи, както разбираше Уеб, местата, където бяха открити важни улики и веществени доказателства. Тропотът на крака, неспирното потраква-не на компютърни клавиатури, звънът на телефоните, шумът на хартия от принтерите и покачващата се температура от човешки тела в залата показваха на Уеб, че нещо става. В миналото той неведнъж лично бе участвал в подобни акции в залата за стратегическо планиране.
— Терористичният акт в Оклахома Сити вдигна твърде високо летвата — каза Бейтс с иронична усмивка, като седна срещу него. — Сега всички си мислят, че само да огледаме някое и друго парче метал, да прослушаме някоя и друга касета, да проверим няколко номера на коли и накрая да натиснем едно-две копчета, и — готово! — лошите са ни в кърпа вързани. — Той пусна бележника си на масата. — Само дето никога не става точно така. Като при всичко друго, и тук е нужен късмет. Късмет и ясни следи. Ето, виж какво стана току-що. Някой с положителност иска да привлече вниманието ни върху себе си.