— Какво става? — попита той.
— Разговарят в кухнята. Двама възрастни — един мъж и една жена. Детето също е там. Жената току-що му каза да седне на масата. Ще вечерят.
— Добре. Ще изчакаме, докато седнат, и после ще нахлуем — той се обърна към Петра. — Искаме всичко да мине възможно най-леко, затова предпочитам да нападнем, когато са заети с хранене.
Тя кимна.
— Последното, което ни трябва, е да вземат детето за заложница.
— Именно — отвърна той сухо, докато барабанеше с пръсти по бедрото си. — Господи, колко ненавиждам това чакане!
Постояха няколко дълги минути в напрегнато мълчание, после операторът направи знак с вдигнат палец.
— Жената сервира вечерята… Сега и тя седна да се храни. Да, всички са там.
Командирът сграбчи радиостанцията.
— К-1 до всички. Влизаме. Повтарям, влизаме.
Той направи знак на Петра да го последва и двамата претичаха двайсетината метра до портата. Около къщата се мяркаха сенки и се очертаваха за секунди пред меката светлина на прозорците със спуснати завеси. Внезапно силен удар по вратата отекна в нощта. Чуха се викове:
— Полиция, не мърдайте!
Лекият нощен ветрец донесе до тях звуци от цепещо се дърво, глухите удари на димни гранати и тракането на бидони с бензин по твърда повърхност. След това се разнесоха приглушени викове и накрая шумът, от който се боеше Петра. Отекна един-единствен изстрел. Тя се обърна ужасена към командира.
— Пушка — отвърна той лаконично.
Изстрелът беше последван от автоматични откоси, после настана тишина.
— Какво става? — извика Петра.
— Предполагам, че собственикът на фермата е успял да стреля веднъж, преди някой от нашите да го повали. Не се безпокойте, няма да се стигне до сериозна престрелка.
Радиостанцията запука и той я вдигна до ухото си. Петра чуваше само някакво трескаво бърборене.
— Идвам — каза той накрая. После я потупа по рамото. — Спокойно, всичко свърши. Взели са детето.
Тя го последва по пътеката към къщата. През разбитата, увиснала на една панта врата се виеха димни спирали. Когато наближиха къщата, навън излезе един от командосите. В ръцете си държеше хленчещо дете. Петра изтича напред и пое момиченцето.
— Всичко е наред, Таня — тя започна да гали детето по немитата, сплъстена коса. — Ще те заведа при майка ти.
Командирът не се виждаше никъде.
— Какво стана? — обърна се Петра към човека, който изнесе детето.
— Тъпото копеле се хвана за пушката — отвърна той. — Един от, нашите е ранен в ръката и бедрото. Нищо сериозно, доколкото видях.
— Ами Матич? — Петра люлееше хленчещото дете на ръце.
Командосът прекара пръст по гърлото си.
— Нямахме друг избор. Но си е беля. Ако човек слуша реакциите в такива случаи, излиза едва ли не, че стреляме по хора, за да се забавляваме.
— Ако някой насочи оръжие срещу вас, нямате друг избор — съгласи се Петра. — Искам да отведа детето от тук. Ще предадете ли на командира си, че съм тръгнала? Трябва да направим разбор на операцията, но това може да почака до утре.
Той кимна.
— Ще предам.
Петра си тръгна. Искаше й се да бе паркирала колата по-наблизо. Таня натежаваше все повече в ръцете й, и тя съвсем не беше убедена, че ще може да я носи по целия път до колата. „Ама че ден“, мислеше Петра и вървеше упорито напред. Замисли се за миг какво ли прави Карол. Предполагаше, че ще открие в пощенската си кутия доклад как е прекарала предния ден с Радецки, но нямаше да може да провери поне още един-два часа. Трябваше да предаде Таня в охраняваната квартира и да провери дали там са взети всички необходими мерки за безопасност. Утре щеше да организира първия от поредицата разпити на Марлене, от които се надяваше да получи достатъчно информация, за да изправят Радецки пред съда в Германия, а не в либералната Холандия.
Чакаше я ужасно много работа. Но всички усилия щяха да бъдат възнаградени, когато осъдеха Радецки да лежи много дълго време. Усмихна се доволно, въпреки че гърбът я болеше. Наистина обичаше работата си.
Най-сетне Карол започваше да се забавлява. Марейке я държеше в течение за действията на всички останали, а тя през цялото време се дразнеше, че не може да им помогне. Опитваше се да се успокои и се убеждаваше, че няма смисъл да нервничи. Затова реши да вземе вана, излежава се дълго в нея и когато излезе, се чувстваше много по-спокойна — за първи път, откакто бе пристигнала в Берлин. Беше установила, че по кабелната телевизия може да лови един канал с английски филми. Затова се беше разположила на дивана в коприненото кимоно на Каролайн Джексън с бутилка бяло вино „Сансер“ до себе си и се наслаждаваше на черния хумор в „Плитък гроб“.