Наистина предпочиташе да не мисли защо се бави толкова.
Най-сетне вратата на сградата се отвори и Тадеуш излезе на улицата. Тръгна забързано към колата, така че полите на палтото му се развяваха. Отвори вратата и скочи бързо вътре. Излъчваше остър мирис на пот и секс, който надделя дори над мириса от пурата на Красич. Сърбинът попита мрачно, докато палеше мотора:
— Какво стана?
Беше убеден, че мръсницата отново е омотала шефа му.
— Ченге е — каза Тадеуш. От него сякаш извираше нервна енергия, която наелектризираше цялата атмосфера в колата.
— Значи ни прекараха, така ли?
Тадеуш се изсмя остро.
— Има някой прекаран, но не се знае още кой е — той потри очи с юмрук. — Но работите наистина отиват на лошо, Дарко.
— Значи се изнасяме, нали?
— Да, още тази вечер. Веднага щом свърша всичко, което имам да върша. Отиваме в телевизията, ще си изпълня там номера, а после трябва да си разчистим сметките с доктор Хил. След това потегляме. Утре на обяд ще сме в Белград.
Красич се намръщи. Това не звучеше добре. Опитът му подсказваше, че не бива да отлагат тръгването. Много важно, че не са приключили с пълната програма.
— А защо да не тръгнем веднага?
— Защото не искам да алармирам полицията. Ако Джордан е казала на местните ченгета всичко, което знае и аз не се появя за предаването, което е предварително анонсирано, може да предположат, че съм решил да изчезна. И тогава може да не успеем да минем границата.
— Така да е, върви в телевизията, но остави онзи задник Хил.
— Няма да стане. Той трябва да умре.
— Таджо, той ще си умре и без това. Овързан е като коледен подарък и съм му тикнал гащите в устата, за да не може да вика. Има няколко счупвания и е напълно гол. Освен това никой няма представа къде може да бъде. Ще умре, при това бавно и мъчително.
Тадеуш поклати глава.
— Това не ми е достатъчно. Искам да го видя как умира. Нямам намерение да оставя нищо на случайността.
— А нея уби ли? — осмели се да попита Красич.
Тадеуш извърна глава и се загледа през прозореца.
— Не. Затова трябва да убия него. Искам тя да остане жива и да разбере какво значи да живееш с мисълта, че си загубил човека, когото обичаш, и че той е загинал без никаква вина. Не се тревожи, Дарко. Оставих я в такова състояние, че няма никаква опасност да насъска ченгетата по петите ни. Завързал съм я здраво.
Красич разбра, че няма какво да отговори. Таджо беше извън контрол — когато изпадаше в такова състояние, нямаше никакъв смисъл да спори с него. Спомняше си го много добре от дните непосредствено след смъртта на Катерина. Единственото, което можеше да стори, бе да внимава да не стане голяма беля.
— Добре — каза той. — Но трябва да действаме бързо и чисто. В полунощ трябва вече да сме на път.
— Не се безпокой, ще бъдем.
Красич намали, защото наближаваха бариерата пред паркинга на телевизията. Искрено се надяваше последното изказване да не се запомни като прочути последни думи.
Накрая тя се беше престорила, че припада. Това не й струва особено усилие, защото и без друго едва се държеше в съзнание. Чуваше го как се движи из спалнята, как се облича, после чу стъпките му, докато отиваше към антрето и най-сетне, с огромно облекчение, хлопването на външната врата.
Едва тогава си позволи да се разплаче. Горещи и тежки, сълзите се стичаха изпод клепачите й, надолу по слепоочията, и се смесваха с потта, слепила кичурите коса около тях. Той не можа да я види разплакана. Не беше кой знае каква победа, но и това й стигаше, за да не се чувства напълно унищожена.
Всъщност точно в този момент не изпитваше почти нищо. Имаше чувството, че след като нахлу в тялото й, Радецки го остави лишено от съдържание. Физическата болка й помагаше. Това беше нещо, върху което можеше да съсредоточи съзнанието си. Пребитото, насилено по всички възможни начини тяло й създаваше достатъчно проблеми.
Но дори в замайването, причинено от болките и скръбта, и от надделяващото над всичко останало чувство на унижение, Карол съзнаваше, че не може да си позволи да бездейства. Той щеше да убие Тони. Вероятно вече беше късно да го спре, но беше длъжна да направи всичко възможно.
Отново се опита да освободи ръцете си. Беше безнадеждно. Не знаеше с какво я е вързал, но беше нещо абсолютно неподатливо. Понечи да раздвижи краката си и разбра, че и те са завързани. Отчаян хлип се надигна в гърлото й. Трябваше да успее по някакъв начин.