А той не само бе допуснал това да й се случи — беше станал причина за нещастието й. Ако беше мълчал, положението нямаше да бъде толкова лошо, колкото бе сега. Дори ако беше признал цялата истина, шансовете й да оцелее щяха да са може би по-големи.
„Хайде, стига!“, упрекна го вътрешният му глас. „Стига си чоплил все едно и също. Придаваш си важност, като се отдаваш на чувството си за вина. В мига, в който Радецки реши, че Карол е участница в тайна полицейска операция, на която е станала жертва неговата приятелка, участта й беше решена. Спри да се самосъжаляваш и започни да мислиш.“
Лошото беше там, че при сегашното му положение никакво мислене нямаше да помогне. Също като онези деца, чиято съдба беше решена и ги бе следвала неотклонно от мига, когато бяха прекрачили прага на мрачната крепост, той беше напълно безпомощен. Беше завързан, със запушена уста, увит във вмирисани платнища, тялото му беше прекалено обезсилено, за да окаже каквато и да било съпротива. Щеше да умре тук — по една или друга причина. Или Радецки щеше да се върне и да го убие, или чисто и просто щяха да го оставят да умре от бавна и мъчителна смърт. И всичко това, защото някакво копеле, болно от мегаломания, беше поставило Карол в центъра на някаква тайна операция.
Защото, колкото и да бе странно, той не се съмняваше, че Радецки е достигнал до истината. Това беше единственото смислено обяснение на странното съвпадение с приликата между Катерина и Карол. От самото начало му беше трудно да повярва, че Морган и неговите хора са се натъкнали съвсем случайно на Карол след смъртта на Катерина. Но от друга страна беше по-лесно да приемеш мисълта за някаква странна игра на съдбата, отколкото да си представиш безогледната жестокост, с която една невинна жена е била убита, само за да се заложи капан на нейния любовник.
Разбира се, всичко е било планирано така, че да може да бъде отречено. Ако Карол оживееше, за което шансът тъкмо сега беше не повече от петдесет процента, никой никога нямаше да признае начина, по който бе подведена от собствените си колеги. Разбира се, щяха да купят мълчанието й с всичко, каквото си пожелаеше в професионално отношение, но смъртта на Катерина винаги щеше да я кара да се чувства виновна. Всеки път, когато се погледнеше в огледалото, щеше да си припомня, че едно генетично съвпадение бе струвало живота на друга жена.
Както и да завършеше тази нощ за Карол, той беше сигурен, че душата й няма да остане невредима. И макар да знаеше, че за него би било непоносимо да наблюдава съсипването на психиката й, страдаше, че не може да бъде до нея, за да й предложи малкото помощ, на която бе способен. Не беше склонен да се отдава на съжаления и вярваше, че всеки избор на всеки човек е единствено възможният на конкретния етап от неговия живот. Но сега, когато знаеше, че ще умре, осъзна, че съжалението има някаква стойност. Разкаянието за стореното и съжалението за нестореното можеха да предизвикат промени в бъдещето.
Но това беше ясно единствено на хората, които знаеха, че пред тях няма бъдеще.
Когато излезе от охраняваната квартира, Петра беше изпълнена с чувство на дълбоко задоволство.
Майката и дъщерята бяха напълно щастливи след вълнуващата си среща, а Марлене се държеше така, сякаш Петра беше най-добрата й приятелка. За първи път тя доброволно й даде сведения, от които стана ясно, че е далеч неосведомена за делата на Дарко Красич, отколкото бе подозирала Петра.
— Бащата на Таня работеше за Радецки и Красич — призна тя. — Брат му работи в корабна агенция, а Руди беше посредникът, който им помагаше да организират транспорта си, когато започнаха.
— Къде е Руди сега?
— Изпратиха го за храна на рибите. Преди две години тялото му беше извадено от Шпрее. Казаха, че било нещастен случай. Бил пиян, подхлъзнал се и паднал. Но аз никога не съм била убедена в това. Радецки и Красич не обичат някой да им знае спатиите.
Това беше нова линия, по която можеше да тръгне следствието, но можеше да почака до утре. Изтощена, Петра вървеше към колата. Извади мобилния си телефон и го включи отново. Докато беше в квартирата, го бе изключила, защото не искаше да я прекъсват, докато разговаряше с Марлене. В момента, в който го включи, телефонът иззвъня. Имаше съобщение. Тя отвори гласовата поща, за да го чуе. Първоначално не можа да разбере думите — разпозна гласа на Карол, само защото тя говореше на английски. Прослуша съобщението наново, затиснала с пръст другото си ухо, за да изолира шума от уличното движение.