Задната врата на сградата се отвори и навън излязоха трима мъже, увлечени в разговор. Петра веднага разпозна Радецки. В друг случай незабавно би се обадила на останалите по радиостанцията, но сега се бяха споразумели да не водят разговори. При преследването на двама толкова опитни престъпници като Красич и Радецки не беше редно да се поема и минимален риск. Последните събития бяха доказали, че те винаги могат да объркат плановете им.
Радецки се ръкува с останалите двама мъже и се отправи забързано към колата си. Още преди да стигне до мерцедеса, Красич беше включил двигателя и запалил фаровете. Петра също запали двигателя, докато мерцедесът излизаше бавно от мястото за паркиране и се насочваше към изхода. Тя го последва на прилично разстояние. Спря зад него, докато чакаха да се вдигне бариерата. Мерцедесът зави наляво и съгласно уговорката тя обърна колата си надясно, примигвайки с фаровете си към другите коли. Те потеглиха в разпокъсан конвой, а тя направи обратен завой и последва колата на командира на специалния отряд.
Никой не забеляза черното БМВ Z8, което се движеше зад колата на Петра.
— Те са — възкликна развълнувано Карол, докато мерцедесът излизаше от паркинга. — Тръгвай, Марейке, давай!
— Чакай малко. Петра и нейните хора ще го следват. Не бива да им се пречкаме. Освен това, ако те види, тя ще те прати да се прибираш.
Марейке наблюдаваше внимателно и забеляза, че колата, която се движеше непосредствено зад мерцедеса, изостана, направи обратен завой и се нареди зад другите превозни средства, които тръгнаха след него.
— Сега може ли? — попита Карол.
Марейке кимна и потегли.
— Сега вече става.
— Благодаря — каза за пореден път Карол, облегна се на седалката и замечта болката в главата й да престане. Преди да тръгнат, беше глътнала четири парацетамола, но те не бяха облекчили и на косъм страданията й.
Спорът с Марейке само влоши общото й състояние. Холандката упорито настояваше да не мърдат от апартамента, но Карол повтаряше не по-малко упорито, че не бива да губят нито минута. След като се убеди, че няма да постигне нищо, Карол се отправи, залитайки, към вратата.
— Не можеш да ме задържиш тук против волята ми — заяви тя и допълни иронично: — Тук си извън границите на вашата юрисдикция.
— . И какво смяташ да правиш? С такси ли ще го преследваш? — попита Марейке, взе раницата си и последва Карол, която излезе от апартамента.
— Знам откъде мога да взема кола — тя погледна часовника си. — Предаването ще продължи още петнайсет минути. Вземам такси до мястото, откъдето ще се кача на колата, и от там карам към студиото. Може да успея.
— Да не би да си решила да шофираш? — възмути се Марейке.
— Че как иначе ще стигна?
— Имаш травма на главата. Била си в безсъзнание. Може всеки момент да припаднеш и тогава ще се пребиеш.
Карол сви рамене и примижа от болка.
— Има само един начин да се избегне тази възможност. Ако шофираш ти.
Марейке не беше срещала по-голямо упорство през живота си. Вдигна ръце и се предаде.
— Добре, ти печелиш. Къде е колата?
— При апартамента на Радецки. Каза, че ще ми остави ключовете, ако искам да я ползвам.
Имаха късмет. Само след минута успяха да спрат такси и скоро се озоваха на тротоара пред жилището на Радецки.
— По-добре ще е ти да изкараш колата — каза Карол. — Видът ми е такъв, като че ли вече съм претърпяла една катастрофа. Представи се с моето име на човека, който охранява паркинга, и кажи, че господин Радецки е оставил за теб ключовете на БМВ-то си.
Марейке подпря Карол на стената и хукна към входа на сградата. Останала сама, без занимание, което да отклонява вниманието й, тя не можа да предотврати връхлитането на кошмара. Въображението й я предаде, започна да й натрапва отвратителните картини, които Карол се надяваше да изличи завинаги от мислите си. Лицето на Радецки над нейното, жестоката болка, разкъсала тялото й, превръщането на нещо, което винаги бе считала за удоволствие, в сблъсък с жестокостта. Убийственото съзнание, че е загубила себе си, което я остави разкъсана и опустошена. И сълзите, които се стичаха от очите й въпреки опитите й да ги спре.
Нямаше къде да избяга, нямаше как да изтръгне тези спомени от съзнанието си. Имаше чувството, че досегашният й живот е бил залят с някакво разяждащо вещество и сега се гърчеше и разпадаше пред очите й. За бъдещето изобщо не можеше да мисли, защото едно бъдеще без Тони нямаше да й донесе нищо друго, освен вечното съзнание за собствената вина.