Планът беше много рискован, но и Тони, и Марейке бяха категорични, че убиецът трябва да бъде спрян.
— При последното убийство се наблюдава рязка ескалация на насилието. Сега, когато признава открито сексуалния аспект на убийствата, той ще се стреми да изпитва по-често удовлетворението, което те му доставят. Няма причина той да продължава да се ограничава с Германия и Холандия като поле за действие. Ако някъде стане прекалено опасно, за него няма проблем да премине границата и да започне да убива в друга държава. Не можем да седим и да чакаме най-сетне да направи грешка, която да ни даде необходимите доказателства. Няма да седя със скръстени ръце, докато хората от цяла една професионална общност са третирани като жертвени животни — беше казал Тони, когато се качваха на лодката.
И тъй, от два дни те пътуваха нагоре по Рейн. Понякога изпреварваха „Вилхелмина Розен“, понякога изоставаха значително, но винаги единият от двамата наблюдаваше кораба с мощен бинокъл и следеше движенията на тримата мъже, които съставляваха неговия екипаж. На всеки два часа Марейке и Карпф разговаряха, за да уточняват последните развития около движението на „Вилхелмина Розен“. Първата нощ корабът продължи да плава чак до полунощ, а после пусна котва далеч от брега, встрани от корабните маршрути. Наложи се Марейке и Тони да продължат още около миля, докато намериха подходящ пристан. Марейке спеше само четири часа от страх да не изпуснат кораба.
— Започвам да разбирам какво имат предвид немските колеги, като твърдят, че следенето по вода е значително по-трудно — отбеляза тя сухо, докато дърпаше ципа на спалния си чувал.
— Поне можем да сме сигурни, че тази нощ няма да убие никого — каза Тони. — От там няма как да свали колата на сушата.
Марейке седеше в кабината, сгушена над чаша чай, когато „Вилхелмина Розен“ ги подмина малко след шест сутринта. Тя извика Тони да поеме управлението, докато тя отвързваше лодката, и отново потеглиха. Днес пътуването ги отведе до холандската граница, а следеният от тях кораб навлезе в първото търговско пристанище по маршрута — Лобит — Толкамер.
— Какво да правим сега? — попита Тони.
— От един час хората от моя екип са в пълна готовност. Би трябвало да пристигнат тук всеки момент. Ако съдя по картата, и ние можем да използваме същото пристанище — каза Марейке и завъртя руля. — Ще видим къде ще пусне котва „Вилхелмина Розен“, ти ще слезеш там, а пък аз ще потърся мястото, където пристават яхтите. Става ли?
На думи всичко изглеждаше лесно. Съумяха да не изпускат кораба от поглед, но не беше ясно как Тони би могъл да слезе близо до него на сушата. Единствената възможност предполагаше да се изкатери няколко метра по железни скоби, вкопани в стената на пристанището, а Тони трябваше да признае, че такава задача надхвърля сегашните му физически възможности. Накрая Марейке откри един понтон, откъдето той можеше да се изкатери на сушата, но междувременно и двамата бяха изнервени и ядосани.
Тони забърза обратно към мястото, където бе видял за последен път „Вилхелмина Розен“, но то не беше лесно за намиране, защото напълно еднакви понтони и мостове кръстосваха навсякъде водите между доковете. Накрая се озова на един дълъг вълнолом, в чийто край се виждаше закотвеният „Вилхелмина Розен“. Забеляза с облекчение, че черният голф си стои все още на кърмата.
Но тук нямаше удобни места за наблюдение. Това не беше пристанище, където хората отиват, за да се поразходят и да гледат корабите. Беше работно място и хората идваха тук само по работа. Единственото предимство беше, че скоро щеше да се смрачи напълно и след около половин час никой не би го забелязал, ако се скриеше в сенките на ниската тухлена сграда в началото на вълнолома. Опита се да се държи като човек, който чака някого, крачеше напред-назад и все поглеждаше часовника си.