Алкалай и момчето го чакаха в ресторанта на летището, макар че хотелът им беше в другия край на града. На всичко отгоре нямаха общ език и най-вероятно евреинът-сабри беше на края на нервите си. Завари ги, както очакваше. Алкалай четеше вестник, Осип наблюдаваше излитането и кацането на самолетите. Детето го видя, че влиза, но се задоволи само да регистрира появяването му.
Наистина изглежда затворен и плах! Пора каза — и отчаян!
Козела заведе сина на Флора във фризьорски салон, подстрига го, купи му бельо, дрехи, обувки, детски автомат „М-16“, но нито за миг не го зарадва. Дори сянка на усмивка не мина по детското лице. Утре идваше Флора, но Козела все повече се тревожеше от срещата им. Нито тя, нито момчето знаеха, че ще застанат очи в очи.
— Извинявай, Морис. Трябваше да изясня някои въпроси с македонеца.
— Не бързам, Козел. Бързаш ти. Очаквах по-добро темпо.
По-кротко, генерале!, стараейки се да не дава воля на раздразнението си, помисли той.
— Кой беше Вадим Кан? Отне ми много време. Пазеха го като истински шах, да им ебеш майката.
— Талибан. Забрави го. В твоя списък има дивеч за десет милиона долара.
— Не съм толкова алчен, Морис, въпреки че имам и нужда, и разходи… много големи разходи ме чакат. Алкалай не му обърна внимание.
— В Кермес е пристигнал един еритреец. Ятак на Осама. Срокът е до края на следващата седмица. Петдесет хиляди долара. Чекът е в мен.
— Къде е Кермес?
— На южния бряг на Крит — Алкалай му подаде плик. — Вътре са и чекът, и снимката. Негърът се казва Мохамед Дуко. Канарски гражданин, боксьор и религиозен расист. Твърдят, че е значително по-опасен от Вадим Кан.
Когато Флора видя сина си, скочи от канапето, зяпна като в недостиг на въздух и припадна. Осип писна неистово и се хвърли отчаяно върху срутилата се над недовършения пасианс майка. Козела се вцепени. Не знаеше какво да прави. Единствен Хакел реагира адекватно и изля каната с вода върху лицето на Флора. Когато се свести и притихна с вкопчения в прегръдките й Осип, Козела си даде сметка, че не е по силите му да издържи на подобна емоция. Каза прегракнало.
— Ще отсъствам десетина дни — грабна Хакел за лакътя и го изтласка в коридора.
Пиха мълчаливо кафе в бара, после германо-евреинът взе такси за летището, а Козела запали колата и тръгна да прекосява по диагонал острова.
Колко мъка има по света, да му ебеш майката, И точно на мен ли, професионалния убиец, се падна злата участ да подсушавам чужди сълзи… И кой беше оня поет, дето беше написал: „Колко си хубава, Господи“…
Наистина си страшно хубава, Флора, особено в мъката си…
Шеста глава
Кермес беше село с хиляда къщи, кацнало върху бяла ерозирала скала над морето, но по каменните му улици, скрити зад зидове по-високи от постройките, бяха отворили офиси над сто офшорни банки. Едва ли в света имаше по-концентрирана банкова общност и повече оръжие на глава от населението. В Кермес нямаше хотели. Всяка къща приемаше туристи, някои постоянно, превърнати в нещо средно между бункери и затвори. И бойни кучета. На всеки ъгъл можеше да се срещне гард с ротвайлер, зад всяка ограда се зъбеха добермани и ризеншнауцери. Това бяха предпочитаните породи на международните банди, които обитаваха селото в привидно примирие. Другият гангстерски белег бяха джиповете. По липса на гаражи тесните улици бяха задръстени с мерцедеси, „Гранд Чероки“, ландкрузери и стотици други марки, произведени във всички краища на света. Шофирането в това на вид мъртво село беше невъзможно.
Козела успя да се добере до площада с църквата с десетки маневри. Влезе в кръчмата. И църквата, и кръчмата бяха единствените в Кермес. Но на сутринта щеше да открие, че на километър на изток, на самия бряг, трескаво се строи нов курорт, съобразен с всичко необходимо на престъпния свят. Хотели, банки, луксозни каменни замъци, летище. Сигурно в първата половина на двайсети век по подобен сценарий се бяха пръкнали Лае Вегас, Атлантик Сити и други кошери на порока.
Кръчмата беше много повече от питейно или засищащо глада заведение. Тук се помещаваше бюро-разпределител на квартири, справочен банков офис и пощенска станция. На втория етаж на каменната къща бяха спалните на собствениците и телефонната централа. Всичко споменато беше разположено на отделни маси в стотина квадратни метра площ, пред платените служители има узо и маслини, имаше ги и на останалите десетина маси.
Кръчмата беше пълна, но се намираха и свободни столове. Козела седна до един млад поп, поръча водка на английски и започна огледа.
Свечеряваше се, беше топло и задушно и по масите изглежда седяха само местни жители. На втората водка установи, че никой от присъстващите не говори английски и че всякакво любопитство е смъртно опасно. Кермес беше най-странното селище, което някога беше посещавал, а акцията като че ли — безнадеждна. Трябваше да претърси хиляда къщи, за да открие еритрееца Мохамед Дуко, а това изглеждаше невъзможно. Или трябваше да купи някой от местните, или да хукне обратно към столицата на Крит.