Беше три и половина сутринта, когато влезе във фоайето на хотел „Кандия“. Служителката на рецепцията го посрещна усмихната, дори сърдечна. Козела беше щедър клиент, а беше внушил и на Флора да не жали кинтите.
— Жена ви и сина ви се прибраха много отдавна, господине, но вашият приятел е все още в бара.
Завари Хакел съвсем сам. Ничие присъствие не би го зарадвало повече. Без да си го е признал дори наум, Козела се притесняваше, а защо не дори страхуваше, от среща с Флора и сина й.
— Защо си буден, вампир откачен? — попита и се отпусна на стола до него.
— Чакам те! — мрачно каза Хакел.
— Сега?
— От една седмица. Осама е в Хадрамуд. Всеки момент започва втората война… Най-вероятно Ирак,
Ще спя след срещата ми с Флора. Не! След като Видя докъде са стигнали с ремонта на къщата!
— Какво ти пука, Джон? В Крит си.
— Но под пагон. Аз съм войник, Козел.
— Искаш да кажеш, че започва твоята война?
— Не само. Ако се наложи, ще мрем заедно.
Козела поръча водка, запали цигара, отпусна се. Беше му писнало да препуска по безобразните шосета на острова.
— Моите намерения са други. Или никой не ебава да ме пита?
Хакел сложи ръка на рамото му.
— Не е време за любов, Козел. На нашата възраст подобни чувства са разточителство.
— Прав си, Хакел. Аз съм стар, грохнал кон. Време е да мина в запаса.
— Ти си хамър. В щатната таблица не се предвижда пенсия за такива като теб… И като мен, разбира се. Нито гроб с кръст и мраморни ангелчета. Забрави подобни глупости!
Мълчаха, пиеха. Слушаха гръцка протяжна музика. Барманът гледаше порно-програма без звук.
— Какво искаш от мен, Хакел?
— Да ми правиш компания. Докато съм на острова… Наздраве!
Отпиха едновременно.
— Видя ли Флора?
— Току-що пристигам.
— Заработи ли наградата?
— Скоро ще разбера. Какво Флора?
— Разцъфва. Ще се убедиш сам. Завиждам ти, Козел. Твоят Бог трябва да ти опрости всичката кръв, която си пролял само заради щастието, което създаде тук, на тоя скапан остров.
Козела дълго не знаеше какво да отговори. И отговор ли се очакваше от него? Накрая каза:
— Не съм убил никого, който заслужава да живее. Не се чувствам убиец, Хакел. Аз съм по-скоро чистач.
— Що за чистач си ти, кърваво копеле? — полковникът от ЦРУ звучеше тъжно въпреки словата, които изричаше, — Какъв си? ДДТ, Райд, хиена? Имаш ли отговор? Не съществува убиец, който не се мисли за рицар… Особено масовите.
В шест часа Хакел отиде да спи. Козела влезе в тоалетната, нарочно повърна, изми се и седна във фоайето. В седем купи „Интернешънъл Херълд Трибюн“ и до осем часа търси някакви сведения за Осама бин Ладен и членовете на Ал Кайда. Не намери нищо съществено. В девет захвърли вестника и излезе пред хотела, Флора все още беше в апартамента. Сигурно спяха. Запали цигара, вдигна яката на якето, пъхна ръце в джобовете и тръгна да скита напосоки. В десет часа влезе в двора на новата си къща… не, в имота на Флора.
Не имот, имение, да му ебеш майката. Гадната джунгла беше изчезнала и сега кедрите бяха заживели, изчистени от бурени. Земята беше разорана и засята с трева, пътеките изчистени, каменните плочници измити и лъснати, клетките за декоративни птици боядисани в зелено, макар и празни.
Козела седя дълго в този подреден рай, преди да тръгне към къщата, а истинският шок го чакаше именно там.
Въпреки всичко не прекрачи прага. Басейнът беше готов, оставаше само да се напълни. Душ-кабините също. Седна онемял. Това беше раят. Зелен рай, заобиколен от кобалтово море, осъден на мъртва тишина… и двуетажна къща в наситено бордо с осем спални, грамаден хол и неясно колко бани, камини и барове. Това ли беше първият му дом в живота? Беше преустроил бащината си къща в Лесидрен с ясното съзнание, че няма да живее там. Никога. Беше купил апартамент в София, знаейки, че няма с кого да живее в него. Беше живял под наем, докато имаше семейство. Когато го загуби, се сдоби със собствени жилища, по-чужди от хотелски стаи, по-празни и скучни от хамбари… А сега? Няма да вляза сам!, с необяснима вътрешна ярост помисли той. Обърна се и тръгна към хотела.
Флора приспиваше сина си. Чакаше я в хола, загледан разсеяно в някаква гръцка музикална програма. Всъщност, пиеше водка и пушеше цигара, заслушан в зараждащата се буря. Вятърът се усилваше непрекъснато, трещяха светкавици и въпреки че беше февруари, предстоеше тропически дъжд — поне миризмата на озон вещаеше порой.
Вечеряха в ресторанта на хотел „Кандия“, после Козела се прибра в стаята си, изкъпа се и влезе в хола да чака Флора. Предстоеше първият им сериозен разговор в Крит. Имаха какво да си кажат, макар че притесненията му нарастваха и нямаше нито желание, нито настроение да слуша благодарностите, които щеше да чуе. Може би това беше причината да наеме отделна стая на етажа на апартамента.