Джиесемът му иззвъня в момента, в който Флора отвори вратата. Менюто изписа „СМ“ (Хауки Исламболи).
— Джон?
— Кажи, потомъко на Птоломеите.
— Твоят път е по-добре павиран от аутострада Дел Сол?
— Аз бих го сравнил с пътя към Ада, Хауки. Време е да сменим посоката.
— О, не, приятел. Последна разходка!
— Един милион. ОгеепЬаскзР8
— Романтична сума, Джон.
— Единствената! Да или не? Едносрично!
— Да, Джон, въпреки че това е „Ь1асктаП“9!
— Дори да е така, Хауки. Ако решението ви се потвърди, обади се след сто часа. След сто и първия сменям номера си.
— Да.
Флора беше полугола.
— Много дръзко, момиче!
— С нищо друго не разполагам… — тихо каза и побърза да седне. — Ако не искаш, няма да се сърдя.
Козела й наля чаша водка, стана, подаде й я и се отпусна в канапето до нея.
— Как е момчето, Флора?
— Като при мама! — прегракнало каза тя, после ревна.
— За първи път се отдавам, Иван. Десетки пъти са ме ебали, но никога не съм целувала мъж, който се е изпразнил в мен. Никога! — затвори очи, но продължи да се усмихва. — Дори дефлорацията ми беше насилствена.
Козела знаеше, че трябва да каже нещо. Някаква безсмислена фраза, някаква глупост, но непременно да чуе гласа си. Вместо окуражителна или поне мила дума,
изтърси:
— Не искам шибаната ти благодарност.
Флора мълча дълго. Усмивката й беше изчезнала, гледаше унило, може би дори тъжно. После стана и влезе в банята.
Козела глътна сто грама водка на екс, запали цигара и излезе на терасата над Мегало Кастро.
Пиян ли си, проклет идиот?
Съвсем други думи напираха в него: Усмихни се, момиче. Страшното мина. Радвай се на сина си! Има бъдеще и за двама ви… А когато Флора наистина се усмихна, й отряза главата.
Проклет, проклет, проклет идиот!
Трябваше веднага да влезе в банята и да й се извини още под душа. Знаеше, че няма да го направи. Не и той, въпреки че се налагаше и го искаше…
Вместо това връхлетя в банята, награби я за гърдите, захапа устните й и вбесен и от похот, и от собствената си глупост, завря хуя си в мократа й от водата, но суха на вътрешни сокове вагина. Насилваше я и го съзнаваше, Флора прие акта, но не му се отдаде. Не и този път. Когато свърши и я прегърна под душа, все пак се насили и изсъска:
— Знам, че съм свиня, момиче! Прости ми, ако можеш. Няма да те насилвам! Никога повече! Такива като мен ги е страх от чувства!
После грабна хавлията и излезе от банята, Флора остана още дълго под душа, но когато влезе в хола, по лицето й личеше, че е разбрала посланието. Отпусна се до него и легна в скута му.
— Целуни ме, моля те.
Наведе се, целуна едно след друго очите, челото, прокара език по устните й.
— Аз съм на петдесет години.
Флора го хвана с две ръце за ушите, но преди да впие устата си в неговата, промълви възбудена и трепереща:
— Ще те обичам и на сто и петдесет.
Любиха се заслушани в бурята, осветени от мълниите. После стихията отмина и изгря любопитната клюкарка луната.
Показа й среден пръст.
На сутринта Козела освободи хотелските стаи и заведе Флора и Осип в собствената им къща на улица „Ассос“ в баровския квартал на Мегало Кастро.
— Това е нашата къща, Флора. Тук ще отгледаме момчето…
После хукна към колата. Трябваше да се върне в Кермес.
Остави Флора онемяла да разглежда първия собствен дом в живота си. Само тя. Единствената придобивка, която впечатли Осип, беше басейнът.
Пътуваше, когато Хауки Исламболи се обади отново. Поръчката и хонорарът бяха потвърдени.
Прехвърли акцията на Перо Пора срещу седемдесет хиляди долара. Двайсет за него, остатъкът — за бившите му подчинени от Ескадрона на смъртта.
Седма глава
Докато лежеше по корем върху каменния зид и очакваше появяването на Мохамед Дуко, Козела се опитваше да преброи наум жертвите, които беше пратил в небитието. Трети път започваше отначало и трети път си обещаваше да изрови всички имена от задръстената си памет…
Вечно пияният поп Йоанидис беше открил негъра, адреса и навиците му, но не и начин да му заложи взрив и да спечели втория транш от две хиляди и петстотин долара.
Работа, която не я вършиш сам, не е свършена!, мислеше Козела, притихнал като гущер на припек върху грапавия зид. Вятърът духаше от морето и отнасяше телесната му миризма на север, към селото, така че трите добермана — които скитаха безцелно между клонестите смокини в двора — щяха да го надушат след около четири часа, когато вятърът смени посоката си и започне отливът. Не миризмата, а шумът — дори и най-невинният — можеше да го издаде. Затова Козела пикаеше трети път в крачола си и трети път пресъхваше — и от напрежение, и от повишената си телесна температура. Пушеше му се отчаяно, тялото го сърбеше до влудяване, започваха остри болки в коленете, лактите, в пръстите на краката. Ходилата му бяха изпънати от десет часа предната вечер досега, вече един и половина на трети февруари две хиляди и втора. Беше навлякъл маскировъчен черен комбинезон, качулка само с отвори за очите, ушите и устата и инфрачервени очила за нощно виждане. Беше подпрял глава в черния сак „СотЬаГ“, където държеше „артилерията“ — десетина нападателни гранати и картечен пистолет „Щаер“. На кръста му лежеше магнума, в ръцете „М-16“ с визьор, през рамото патрондаш, в джобовете — два резервни пълнителя. Имаше всичко необходимо за „каубойската“ акция, която се готвеше да проведе. Останалото беше търпение и шанс.