Мохамед Дуко беше излязъл, когато Козела легна на пусията, но щеше да се върне. Много важно беше да се върне, докато доберманите бяха безполезни.
Отново започна да брои жертвите си. Професията му на наемен убиец започваше в деня, когато постъпи на работа при Нерон Вълка. Тогава потегли в занаята от немотия… Но продължаваше до ден днешен, когато се риеше в мангизи.
Трябва да спра, да му еба майката! Време е да заработя изцяло с чужди ръце!
И това броене приключи до средата, макар цифрата да надскачаше сто. Негърът, заобиколен от трийсетина души охрана, се зададе шумно по улицата откъм срещуположния ъгъл на къщата. Кучетата хукнаха да посрещнат господаря си, а това беше мигът, който беше предвидил и вече пет часа чакаше.
Козела простреля негъра в челото — с никакво друго попадение не би го убил заради бронираната титанова жилетка. Скочи на крака и хвърли две гранати срещу охраната, две в къщата и с откос уби на място четири от петте кучета.
Атаката беше светкавична и удари като мълния. Охраната — поне живите гардове — бяха на трийсетина метра и все още не се бяха ориентирали откъде идва огънят. Козела изпразни съдържанието на комбата, смени пълнителя и засипа с откоси всички пазванти, които не бяха успели да залегнат или да се прикрият. Не се интересуваше от резултата на стрелбата. Беше си свършил работата, но му предстоеше оттегляне и колкото по-втрещени преследвачи имаше по петите си, толкова се увеличаваше шансът му да се добере до църквата.
Спусна се на улицата, смени пълнителя на автомата и в пълен мрак и тишина започна отстъплението. Имаше предварително подготвена схема за обратния път и Козела премина на последната фаза от операцията. Разкъса пакет черен пипер и започна да ръси по паважа. Нямаше куче, дори и най-обученият следотърсач, което да не загуби обоняние, вдъхващо подправката. А нямаше гаранция, че след него няма да хукне потеря.
Спокойно, без да бърза, Козела смъкна гащиризона, прибра го в плик, добави качулката, очилата, празните пълнители, прехвърли всичко през оградата на първата попаднала му къща и продължи по наклона към пристанището. Пътьом разглоби автомата и разхвърли частите му безразборно в дворове, в кофи за боклук и през решетките на уличната канализация. Изръси последния пипер и отървал се от уликите на престъплението, погледна през рамо. Никой не го преследваше. Беше шест без двайсет на четвърти февруари. Показната му — в себе си я наричаше „каубойска касапница“ беше приключила.
Козела запали цигара, прекоси пристанището — докът беше пълен с хора, към новия бандитски курорт пълзяха тежки земекопни машини. Кермес се събуждаше. Беше понеделник и новата седмица започваше. Козела пресече църковния двор, нахлу в спалнята-килия на поп Йоанидис, изстреля откос от картечния „Щаер“. Алкохолизираният свещенослужител беше единственият, който можеше да го разпознае като убиец на негъра, поне като поръчител на „мокрото дело“. Премести магнума на корема под джинсите, закопча сакото, запали нова цигара и с ръце в джобовете тръгна към фиата, който беше наел в Мегало Кастро. Беше нездравословно да се появява втори път с беемвето в бандитския рай, наречен Кермес.
— Край! — произнесе Козела по обратния път към столицата на Крит.
Говоря си сам като лудите! Но отново повтори:
— Край! От днес ще ползвам оръжие само за защита!
Беше свършил бързо и чисто в шибаното село, но това щеше да е последното му лично „леене“ на кръв.
Наистина край, да му ебеш майката. В България има лаф: „Време е за законен отдих!“… Имам опита и възможностите да дърпам конците в сянка… И от разстояние…