Беше сънувал разстрела на синовете си в полосата на българо-сръбската граница.
Осма глава
— Кой е баща му? — попита Козела, загледан в блаженото изражение на спящия Осип.
— Един молдовски руснак, крадец… Вор в законе… Поне така мисля.
Флора го хвана за ръка и го поведе по стълбите надолу към хола. На отоманката пред горящата камина беше сервирала водка и рибни мезета. Щеше да го употреби, както се беше заканила, едва потискайки порива да го награби пред сина си.
Отложиха водката за след акта, взеха бърз душ и се върнаха пред камината.
— Избяга… Онзи ден избяга да не чуеш… За къщата.
— Твоя е. Поне документите са на твое име. Флора легна в скута му.
— Наша е. Без значение на чие име е — опита да отпие легнала, но водката се разля върху гърдите й и се изправи. — Богат ли си, Иван?
Козела кимна усмихнат.
— Достатъчно, за да си позволиш всичко, което ти мине през ум.
— Нямам нужда от нищо. Ти си тук, Осип също, нищо не ни заплашва, кошмарите ще избледнеят, къщата е замък… Какво бих могла да искам повече? — отново се отпусна в скута му. — С какво съм заслужила този рай? Че съм гола? Можеш да си купиш всяка курва… И по-красива, и по-млада от мен.
— По-млада? Не обичам агнешкото — лигаво ми е — усмихна се. — Няма по-красива от теб, Флора.
Притихна отново, после погали слабините му… Задържа ръката си и му извъртя най-изстискващото фелацио за дългия му безразборен сексуален живот.
Пиха прегърнати, опънали боси крака срещу огъня.
— Жив ли е крадецът?
— Кой крадец, какъв крадец? — не разбрала, по-скоро забравила разговора им, уплашено попита тя.
— Бащата на Осип.
Лицето й грейна в усмивка, внезапно вдървената й мускулатура се отпусна толкова бързо, както се беше напрегнала.
— За Бога, Иван, уплаши ме! Не, разбира се. Убиха го в началото на бременността ми. Обесиха го в двора на пандиза… Неговите хора.
Козела мигновено забрави крадеца. Не го интересуваше нито личността му, нито биографията на Флора. Трябваше да знае обаче дали някой някъде по света няма да предяви съпружески претенции към нея и бащински към сина й.
— Чия фамилия е Марин? На вор в законе?
— На баща ми.
— Омъжена ли си?
— Никога не съм била. Бях курва, после държанка… Можеш да си представиш. Знаеш всъщност! Козела кимна.
— Минало, момиче… Забрави. И аз не съм светец. Исках да знам дали някой има претенции към името ти.
— Не те разбирам.
— Исках да се уверя, че никой не търси жена си Флора и сина си Осип.
— О, не… Никой! — извиси до фалцет: — Никой жив изрод! Никой!
Козела затвори устата й с целувка. Отново се вкопчиха един в друг. Прегръдката прерасна в див, всеотдаен акт. Ще те тресне някой инфаркт, разгонено копеле!, крещеше наум в екстаз Козела, докато изстрелваше спермата си във врящата й фурна.
После гледаха новините по СШ, наляха чашите с водка, запалиха цигари, легнаха на отоманката. Флора с все по-блажена усмивка, Козела — все по-объркан. Отново потъваш в дълбоки води, Козле смрадливо!, продължаваше вътрешния си монолог, когато я чу да казва:
— Беше страшно хубаво, Иван. Щастлива съм. Вярваш ли ми?
Обзет от паника, ни в клин, ни в ръкав Козела изтърси:
— Трябва да си подменя името. Истинското ми копае гроб.
Флора го погледна уплашено, но после като че ли някаква надежда припламна в очите й.
— И аз ще го сменя… Така можем да започнем на чисто! Искаш ли?
— Не.
Флора изтръпна, погледът й угасна, надеждата се изпари.
— Искам да кажа — късно е. Аз го смених вече. Затова те питах дали някой, например крадецът, има претенции за името ти.
— Не те разбирам — унило и глухо прошепна тя.
— Казвам се Йон Марин — усмихна се криво. — Нова самоличност със същите инициали. Дали Иван Милетиев, дали Джон Милетич, или Йон Марин — все в гъза. Имаш ли нещо против?
— Не — Флора мисли дълго, преди да попита: — Ако те разбирам добре, ние сме семейство.
— Да.
— 1/1 мога да кажа на Осип, че си мой съпруг?
— Да.
Отново потъна в размисли.
— Йон?
— Да.
— Осип не знае нищо за баща си. Казах му, че пътува.
— Сега аз не разбирам, Флора.
Пиеха, пушеха, мълчаха. Страхуваше се от въпроса, който искаше да му зададе и Козела го чувстваше с кожата си. Трябваше да й помогне, но беше необратим риск — това, което предстоеше да каже.
— Да, моето момиче. Аз съм баща му, ако добре те разбирам.
Флора ревна отчаяно, сълзите отприщиха нервите, върнаха усмивката, после умората я смаза и заспа в ръцете му. Козела я положи на отоманката, зави я, допи водката и легна до нея. Събуди го слънчев лъч. Когато отвори очи, завари Осип заспал между него и Флора.