Дали ревнува?, усмихнат помисли той, докато завиваше с одеяло детското телце. Козела знаеше, че и говори, и мисли патетично, но това беше той. Убиец със сърце на сърна.
Флора и Осип спяха, когато излезе. Избягваше да мисли, предпочиташе да действа. Практиката му подсказваше, че от дълбане в миналото, още повече от планове за бъдещето полза няма. Цял живот беше живял ден за ден и макар по чудо — беше оцелял. Нямаше нито една съществена причина да променя навиците си. Животът му беше играл какви ли не номера. Беше станал ченге от беднотия, но първото семейство създаде от глупост. Офицерската заплата не беше достатъчна, за да вдъхне уважение у жена му, камо ли да осигури достойно бъдеще на синовете му. Когато ги загуби, стана корумпирано ченге, за да спаси поне децата си. Но едно престъпление никога не остава само. Малко по малко развратът на морала и уменията на полицая го превърнаха в убиец, после в наемен убиец и накрая — в масов убиец. Но животът продължаваше да му разиграва курвенските си трикове. И жена му, и синовете му загинаха, завлечени в Ада от маниера му на съществуване… И не само те, а почти всички врагове и партньори, с които или професията, или случайността го свързваше. После започна бягството. И не оня тъп доктор от филма „Беглецът“ беше автоматизиран продукт на собствената си паника, а той — американецът от молдовски произход Йон Марин. Убийство — хонорар, убийство — хонорар… и така до пълното полудяване, наречено Габриела Сиракова, едновременната любовница и на двамата му разстреляни сина. Ожени се с пълното съзнание, че бъдещата му съпруга е родена курва и че презглава се хвърля в бездната. Потоци кръв проля да я измъкне от две поредни отвличания, за да я преотстъпи овчедушно на Перо Пора — Коста Македонеца. Сега можеше да си признае — с облекчение. С обреченост ли попадна под удара на брака, макар и фалшив?
— Господ знае! — промълви беззвучно той. — Ще трябва да поискам от Хакел още куп подправени документи, брачно свидетелство, кръщелно за малкия, адресни регистрации в Америка… Ебал съм му майката. Ще мисля утре. Сега имам работа…
Когато се върна, имаше син, Осип — баща, Флора — семейство. Беше се изръсил петнайсет хиляди долара за компютър „Макинтош“, стереоуредба, видео, DVD, седем телевизора за стаите и TV-man12 за хола. Пазара мъкнеха трима служители на „Панасоник-ексклюзив“, а той вървеше пред тях с два тримесечни родезийски риджбека13 под мишниците и една торба с карабина „Маверик“, истински дамски пистолет „Лама“ и трийсет килограма патрони.
Флора, зашеметена от семейно щастие, не обърна внимание на стоката. Осип го целуна по двете бузи под нейна режисура, но онемя при вида на кучетата. Докато Козела командваше работниците, щастливият му глас отекваше в каменната настилка на двора, после заглъхна в стволовете на кедрите.
Когато изпрати хамалите и тръгна към къщата, Флора излезе да го посрещне на пътеката.
— Къщата заприлича на замък от сапунен сериал. Защо ни глезиш, Йон?
Козела пропусна обръщението покрай ушите си. Ще трябва да свиквам с новата си персона!
— Не само вас.
Хвана го под ръка, настани го на бамбуковите столове на терасата и се отпусна срещу него.
— Осип е щастлив, намираш ли?
— Кученцата. Обичам тази порода. Красиви, пазачи…
— Не — Флора поклати глава. — Попита ме: „Обичаш ли го?“. Казах „да“. „Тогава можем ли да имаме куче?“. И ти се върна с две.
Козела онемя. Дали не развиваш шесто чувство, врачко шибана!
— Поне веднъж и аз да зарадвам някого — криво усмихнат каза той.
— Тази прелест има нужда от животни, Йон. Ако зависи от мен, ще взема котка и ще напълня клетките с птици.
— Къщата е твоя, Флора. Прави каквото искаш. Сериозно говоря.
Флора нямаше нужда от подкана.
— Докато те нямаше, с Осип обиколихме пазара. Продават говорещи папагали, фазани, пауни. И без това клетките са три. Осип ще полудее!
Козела кимна.
— Ще идем заедно. Купих техниката, но изкуство не. Видео и DVD-филми, CD и аудиокасети. Искаш ли?
— И птици… котка ще взема от съседите.
— Познаваш ли ги?
Не свари с отговора. Осип се появи възбуден, олигавен, с кутретата в ръце. Говореше нещо на молдовски, но гледаше в него.
— Какво казва?
— Пита как да кръстим кученцата?
— Фобос и Деймос! — без да се замисля, изстреля отговора. Така се наричаха спътниците на Марс, преведено от латински означаваше Страх и Ужас.
Девета глава
— Да.
— Защо чувам твоя глас, Габриела?