— Балканите?
— Гърция, Додеканезите1… включително България, Румъния, Украйна, Русия и балтийските джуджета. Никой не очаква от теб да ловуваш върху обратната страна на луната — Хакел бръкна в джоба на сакото си, извади обемисто тесте снимки и бял лист и ги постави пред него. — Момичето е румънка, нали?
— Молдовка от Яш — Козела прибра документите. — Включих се в наркобизнеса, Хакел. Това беше цената за Флора.
— Ако е еднократно, не съм чул.
— Искаш да кажеш, че си без диктофон?
— Искаш ли да провериш?
— Вярвам ти — каза Козела и наистина го мислеше. Странен беше този бандит с чин в ЦРУ. Но мъж. И беше го доказал. Беше се опитвал да го убие не един път, но и не един път му беше спасявал гъза от какви ли не хайки.
— Трябват ми пари, Козел.
— Колко?
— Десет хиляди долара. Ще се издължа до края на месеца.
— Довечера ще ти дам трийсет. На толкова оценявам кожата си. Ще пиеш ли? Хакел кимна.
— Алкалай е в София — каза.
— За главата ми?
— Грешиш, Козел. Не те смята отговорен за смъртта на Севгун.
— Чеченците го убиха.
— Салман Радуев го призна пред съда. Нямаш казаци по петите си.
Олекна му. Като че камък падна от приведения му по сизифовски гръб. Беше уморен. Не, беше грохнал от умора, да му ебеш майката. Беше му писнало да се оглежда като крадец, да се пази от всички възможни мафии и полицаи по света. Имаше нужда от спокойствие и сън… Зима. Дори мечките бяха изпаднали в летаргия. Беше на петдесет години, мама му стара. Имаше право на отдих…
Ще мисля напролет… Като се хванем за зелено.
— Мечтаеш ли, Козел? — лукаво го попита Хакел и го „върна“ на земята.
— На нашата възраст? Не се ебавай с мен, ченге. Този път Хакел се разхили.
— Какво ни е на възрастта, тъпако? Докато ти става курът, няма възраст, Флора да не би да ти е икономка?
Козела настръхна.
— Откъде знаеш името?
— От теб. Току-що ми каза, че е молдовка и се казва Флора.
Така е — уморено помисли Козела. — Отпусни се, идиот с идиот, или ще превъртиш окончателно.
— Дори ръка не съм й целунал. А е красива… Ще я видиш. И мила… и благодарна. Вчера я чух да пее под душа. Не знам, Хакел. Да ни пази Господ от емоции на стари години. Веднъж ме удари дамлата. Стига толкова. Чул ли си лафа: „Никога не е късно да станеш за резил!“? Швейк го е казал.
— Защо не спиш, Флора? — попита Козела.
Беше пиян. Не, беше „цепен като дърво“, както се изразяваха тарикатите. Беше три сутринта, Флора се беше прибрала малко след десет часа снощи, а той и Хакел бяха продължили в бара на „Елион“. Пиха дълго, превърнаха се в безпомощни деца. И откровеничеха за изненада и на двамата. Козела му разказа за първата си съпруга, за изневерите и за децата си, Хакел знаеше кой и как беше застрелял синовете му, за първата бандитска поръчка от покойния Нерон Вълка. Всички бяха покойници, да му ебеш майката, и всички бяха тласнати в трапа от него, Козела. Хакел му призна най-страшната си тайна. Германо-американецът с швейцарско гражданство, внукът на щурмбандфюрера от СС, беше евреин.
— Чаках те — кротко каза Флора. Беше легнала върху кожата пред горящата камина, подпряна на всички възглавници, които имаше в апартамента, облечена в новата червена рокля, която Козела й беше купил сутринта. Пиеше вино във висока кристална чаша.
— Един работен ден? — Козела се отпусна на канапето. — Ти си чакала един пиян скот цял работен ден?
— Времето е спряло, Джон.
— Наричай ме Иван… — изсмя се дрезгаво, пиянски. — Или Козел… ако предпочиташ. Под това име ме търсят всички убийци по света!
— Знам — кимна Флора.
— Знам, че знаеш. Има ли нещо за пиене?
— Барът е пълен… — скочи пъргаво. — Какво искаш?
— Водка — запали цигара. — Ако рухна на канапето, не ми обръщай внимание. Не се опитвай да ме местиш.
— Добре — Флора му поднесе чашата, наля минерална вода и се върна пред камината. — Наздраве, Иван. Козела се усмихна криво.
— Дано — отпи. — Честито Рождество Христово… Ако си християнка, разбира се.
Беше замислена, тиха, огънят създаваше илюзия, че гори в пъкъла… но и че има ореол около главата си. Не виждаше очите й, още по-малко лицето, Флора беше червено пламтящо петно и топъл глас.
— Православна и вярваща, Иван. Козела лисна водката в гърлото си.
— И аз се родих православен, момиче. Но вярващ… Аз съм убиец. Знаеш, нали?
— Да — каза Флора.
— Страх ли те е от мен?
— Не.
— Моля, донеси бутилката… И не ми обръщай внимание.
Затвори очи, беше уморен, пиян с тялото си, но не и с главата. Не му се спеше. Не още. Скоро обаче щеше да припадне и ако се събуди изобщо, щеше да бъде най-рано след едно денонощие. Чу я да става, да отива до бара, да се връща. Чу я да взема цигара от ротманса му, че я пали…
1
Група от дванайсет острова в югоизточната част на Бяло море. По-известни Родос, Лерос, Халки, Карпато. — Б.ред.