— Сега си еба путката майна! — произнесе на глас и се хвърли по гръб на леглото. Ченгетата по цял свят търсят Бут и хората му, а аз хвърлих Перо Пора и есадронистите в прегръдките му.
— Морис?
— Кажи, молдован! — през смях или насмешка, все тая, чу московския сабри.
— Разполагаш ли с „арсенал“?
— Лично не.
— Да разбирам ли, че имаш достъп?
— Посока?
— Африка.
Алкалай смени тона.
— Той има смъртна присъда от Съветския съюз, потвърдена от Руската федерация.
— Кой? — невинно попита Козела.
— Йон Ьис1с1у18, арсенал плюс Африка е равно на Виктор Бут.
Колко е малък светът, да му го начукам! Козела знаеше, че Морис Алкалай е изключително умен мъж, но сега се уверяваше, че е конспиративен гений.
— Знам кой е таджикът, но купувачът съм аз.
— Козел — провлечено, отегчено звучеше сабри. — Това е новина за други уши. Моят слух е изтънчен, приятел.
Козела обмисли чутото. Беше безсмислено да лъже.
— Изповед ли очакваш, Морис?
— Облекчава съвестта.
— Тогава слушай. Официално Румъния иска да анексира Молдова, Русия — не. Алкалай на чия страна е?
— Естествено на страната на добрите. А ти?
— Аз съм молдовец. Сабри мълча дълго.
— Какво, колко, кога?
— Винаги съм знаел, че си делови мъж, Морис.
После му продиктува подробностите и се обади на Бут. В алчността си удвои поръчката, но през нощта се събуди вир вода от пот. Беше сънувал, че се дави в Средиземно море.
Дванайсета глава
Най-популярният човек в България беше станал някакъв младок, пожарникар и каратист, който вместо в силовите групировки се беше озовал в МВР и сдобил се с генералски пагони, се изживяваше като месия. Мачо? Козела беше виждал какви ли не ченгета. Истински пичове, фукльовци, страхливи зайчета, кариеристи, но този беше странна комбинация от актьор и профи. Хареса му от пръв поглед — здрав кокал, волева мутра и честни очи. Можеха да му пробутат всякакво лайно за торта гараш, Козела беше разсеян човек за подробностите, но се беше научил да разчита погледи като Светото писание. Никой не можеше да му вдъхне доверие, кураж или почтеност, ако го погледне фалшиво, плахо или алчно. Бойко Борисов? Беше ли чувал някога за този самурай? Ако съдеше по биографията му, той беше завоювал и черния пояс, и титлите по негово време.
Флора го извади от мислите му. Ласкавият й глас го приканваше за обяд.
След като „слезе“ от Пътя на коприната, Косьо Македонеца тръгна да обиколи аптеките си, преди да се прибере в София. Беше обходил Видин, Плевен, Русе и влизаше във Варна, когато менюто на джиесема изписа „Йон“.
Беше неделя, двайсет и трети февруари, валеше проливен дъжд, затова Перо Пора спря крайслера, преди да включи апарата.
— Как протече екскурзията, Пор?
— Без изненади, генерале.
— Къде си?
— Пред Варна.
— Сам?
— Да.
— Разплати ли се с момчетата?
— Предварително.
Козела изпсува наум.
— Плащай само за свършена работа, момче.
— Жест, колега. Купувах доверие.
Прав е! — помисли той, но се въздържа от коментар.
— Тангото продължава. Две напред, една назад. Това са правилата на танца.
— Значи предстои „фаза затишие“?
— Именно, Пор. Гледай си бизнеса. По това време догодина разпускам оркестъра. Дотогава ще бъдеш богат човек.
— От твоята уста в Божите уши, господин генерал. Това ли е всичко?
— Разпусни ескадрона… временно.
— Ясно — после добави. — Благодаря за всичко — и прекъсна връзката.
— Ас?
— Кажи, генерале?
— Познаваш ли генерал Бойко Борисов?
— О, да, шефе, от спорта. Тренирахме различни стилове, но сме стари авери.
Лошо, да му ебеш майката!, но отново глътна псувнята.
— Има ли някаква представа от нашия тим?
— Никаква! Заметохме следите веднага след катапулта на генерал Бонев.
— Не ние, ВИС и СИК свършиха нашата работа!
Козела знаеше поименно кои къртици на бандитите действат в МВР, но не беше негова работа да им хвърля клупове на вратовете. Той отдавна се беше върнал в техния отбор, макар че те не знаеха. Не беше негова грижа да ги отваря. По-важно беше до края на живота си да не среща ни тях, ни ченгетата.
— Каква пиеса играеш пред Борисов?
— Лазар Лазов — Аса мълча дълго, преди да отговори.
— Ти знаеш ли, че току-що ми подпали моторетката. Повика ме да се върна в системата?
— Е, и?
— Поисках време за размисъл.
— Отговорът е „да“ при определени условия — и изкрещя вътрешно: Бинго!
— Именно?
— В никакъв случай НСБОП при повторно предложение. Внимавай, Ас! Тоя не се ебе лесно.