— Знам, генерале. Има и слаби места. Обича прожектори, културни среди, медии.
— Толкова по-добре. Ако ти предложи пагон, приемаш само при „ромб отгоре“ и на завет. Никакви „уестърни“, Ас. Или „стопанин“, или „митничар“. Ясен ли съм?
След ново мълчание Лазов потвърди.
— Някой друг има ли анонс? — попита Козела.
— Засега не.
— Условие номер две. Ти си избираш екипа. Аса се разсмя весело.
— Много романтично звучи, д’еба мама му.
— Господ и на присмех помагал? Чувал ли си?
— Да.
— И още нещо. Къде е досието на Виктор Бут?
— „Армимекс“ го покри по времето на Жан Виденов.
— Познаваш ли го лично?
— Повече, приятели сме. Аз го разработвах. Козела засия вътрешно.
— Тогава сценарият е прост, Ас. Уговориш ли се с Борисов, вкарваш нашите хора в „лайната“ и аз те свързвам с канала. Вие петимата, но с равен дял с Македонеца. Ти командваш пътя на „желязото“, той — на „праха“. Панимаеш?
— Панимаю.
— Действай! — Козела затвори телефона и се усмихна приветливо. — Как се нарича манджата, Флора?
— Скумрия, варена във вода с лимон, чесън и дафинов лист, скъпи.
Във вторник Аса се обади. Беше постъпил в гранична полиция. В четвъртък, първи март, сформира мобилния си отряд и възстанови последните живи ескадронисти — Андрей Консулов — Плешивата глава, Орлин Гочев — Орлето, Иван Георгиев — Гофи и Георги Костурков — Коста. На официалната церемония по встъпване в длъжност и петимата получиха повишение в звание полковник.
Същата нощ Козела потърси Хауки Исламболи.
— Българската преса свързва Бут с Осама, фараон.
Исламболи отговори, без да се замисли.
— Вестникарски балони, Йон. Ако Осама падне в ръцете на Бут, ще бъде сварен на супа. Този религиозен идиот направи бизнеса смъртно опасен.
— Пресата го свързва, Хауки, не аз. Напротив, готвя се да работя с него.
— Знам.
— Знам, че знаеш. На него ли да благодаря за транспортирането на молдовката?
— На брат му Сергей. В нашия бизнес няма религии, Йон. Доларът е долар и в Мека, и в Йерусалим.
— Така е, фараон, и аз паля свещи на този олтар. В Тирана видя един от моите хора. Около трийсет и пет годишен… рус. Помниш ли го?
— Да.
— Запиши една банкова сметка в София. Половината от разкешването трябва да се представя като разплащане по фармакологичен обмен. Ще научиш подробностите от моя партньор. Казва се Константин Дарделев.
— Потъваш ли, Йон?
— Пускам завеса, но лостовете остават в мои ръце. Едни артисти ще пеят в твоята опера, други — в отбора на Бут. Нищо повече от двойна защита.
— Разбирам те, Йон. Нямам причини да не приема твоите правила.
— Благодаря, приятел. Длъжен бях да ти го кажа. Исламболи мълча миг-два, после каза тихо, излишно патетично:
— Ако вярвам в нещо, Йон, това е приятелството. Ти си мой приятел, генерале!
На трети март Козела гледаше по БНТ тържествата по случай Националния празник на България, когато Флора му донесе писмото от Габи. Не биваше да й дава да разбере съдържанието му, нито идеята, която се криеше зад смисъла му, затова подхвърли плика на бюрото и я придърпа на канапето до себе си.
— Къде е Осип?
— С мис Барнс… Срича.
Козела я прегърна, целуна я по косата.
— Имаш ли време за малко любов?
— О, не, Йон… Долу е пълно с хора. Ще идва учител по гръцки, а на обяд — свещеникът от църква „Свети Атанас“.
— Поп?
Флора се сгуши в скута му.
— Имам една мечта, скъпи! Може ли да ти я кажа? Козела разроши косата й. Опита мил жест, но май се получи мечешка ласка.
— Казвай, момиче. Какъв е смисълът да крием мечтите си, щом грижите ни са общи.
Изглежда, Флора се прекръсти наум, защото гласът й трепереше.
— Искам Осип да бъде християнин. Аз също не съм кръщавана, Йон… Може би оттам идват всичките ми нещастия?
Козела остави впечатление у нея, че обсъжда отговора си, но всъщност го разширяваше с идиотското чувство, че да достави радост на най-близкия си човек, се готви да се превърне в шут в собствените си очи.
— И аз не съм кръстен, Флора. Уговори с попа кръщавка за тримата и нашата венчавка. Нямаме нужда от граждански брак, но църковният като че ли е задължителен — не очакваше отговор и не го получи. Знаеше, че Флора се бори със сълзите.
Габи беше изпратила две писма в един плик. В едното признаваше, че се обявява за вдовица на генерал Иван Милетиев — Козела с пълното съзнание, че е жив. Във второто го питаше: „Защо тъпчеш гушата на някакъв македонец, който въобще не познаваш? Не съм ли аз тази, която заслужава бонус заради мъките, които ми причинихте ти и твоите синове?“.