Козела се усмихна приветливо.
— Все някоя вечер, все някога ще бъде последна! Няма да е тази, Хакел, уверявам те. Видях стрелците ти. Ако имаше причина да се тревожа, щях да съм ги избил, преди да седна срещу теб, приятел. Апропо, благодаря за съдействието. Тези дни всички ченгета в София пият за упокой на Козела.
Хакел беше „печен пич“ и не се гепи на въдицата.
— Къде е Хауки Исламболи? Козела не отговори.
— Аз съм богат гангстер, Джон. Сметките ми набъбват като циреи. Три живота няма да ми стигнат, за да изхарча кървавите пари.
— Къде е Исламболи, Козел?
Продължи да му се усмихва подкупващо.
— Знам въпросите, Хакел. След Исламболи ще по следват Виктор Бут, Пътят на коприната, Алкалай, Ал Кайда, Ескадронът на смъртта, Осама… — Козела поклати глава. — Прати охраната да спи. Нека профукат някой долар в казиното. За моя сметка, разбира се. А ние ще изпием питиетата и ще отидем да вечеряме. Аз те каня. На празен стомах няма да получиш никакъв отговор, след кафето ще отговарям като дипломант на държавен изпит.
Флора посрещна Хакел като стар приятел. За трети път щяха да вечерят заедно, но за първи път и с Осип. Масата беше застлана на мраморната тераса. Свещите запалени, питиета в ледени шампаниери, мезетата сервирани, основното ястие все още във фурната. Обходиха мълчаливо двора, двата етажа на къщата и едва тогава седнаха на масата, Флора беше в кухнята, Осип хранеше риджбеците. Козела наля водките. Продължиха да мълчат. Градските шумове бяха стихнали, щърбата луна висеше над главите им.
— Разбирам подтекста, Козел, но не е достатъчен. Съмненията са открити.
— Страх ме е, че не те разбирам, Джон. Вдигна чашата за наздравица, Хакел го последва машинално.
— Разбираш, Козел. Познавам те от години. С тази демонстрация на уют и благополучие искаш да кажеш: „Да не съм луд да си нарушавам спокойствието за пари, които и без това имам!“.
Усмихна се огорчено по своя преценка, неискрено според вътрешното чувство на Хакел.
— Вярваш ли, че съм луд? Да или не?
— Не, напротив. Прекалено умен си, Козел. Затова се изненадвам, че позволяваш гангстерските инерции да те командват.
Козела сложи лакти на масата.
— Знаеш ли какъв хонорар предложи Морис за група талибани?
— Около десет милиона долара.
— Знаеш ли, че започнах прочистването?
Хакел кимна.
— Поименно. Ползваш чужд труд, нали?
— Комунистическия Ескадрон на смъртта. Помниш тази формация. Аз бях третият пореден лидер на отбора.
— Какво обяснява това, Козел? Бягаш от въпросите? Така ли да те разбирам?
— Напротив, сега е моментът.
И Хакел подпря лакти на масата. Сега лицата им бяха на една педя разстояние.
— Познаваш ли Виктор Бут?
— Аз него — да, той мен — не!
— Абсурд!
— Обяснявам веднага. Бут беше клиент на „Кинтекс“, аз — ченге. Той внасяше дрога срещу калашници. фирмата ни предоставяше наркотиците, всички видове, МВР ги продаваше в Европа, а капиталът отиваше за покриване на външния дълг. Системата работеше безпогрешно. В началото на осемдесетте години задълженията на България бяха сведени до нула.
— Тогава Виктор Бут е ваш национален герой.
— Нещо подобно, само че без фанфари, медали и прочее кьорфишеци.
— И не те познава?
— Не, Хакел, тогава бях майор… един от хилядите. Той общуваше с горните етажи на властта. Виждал съм го в София, при обиколките му из военните заводи. В Сопот ни запознаха лично, но той беше сам, аз — с група от десетина ченгета. Затова казвам — аз го познавам, той със сигурност не ме помни. Дори да има смътен спомен от някакъв майор, след двайсет години и след пластичната операция Виктор Бут не ме познава.
Хакел отпи, запали цигара, продължи да гледа напрегнато в очите му.
— На каква възраст е Бут?
— По-млад от мен.
— Колко?
— Трудно за преценка. Пет-шест години.
— Дванайсет. Ти сега си на петдесет, на колко си бил през 1980 година? На трийсет и две, нали?
— Да.
— Но Бут — на двайсет. Дете! Искаш да ме убедиш, че това малко момче, едва навършило пълнолетие, е изплатило дълговете на Тодор Живков?
— Това са фактите, Джон. Поискай от Лангли да направят справка. Ще се изумиш от подробностите. „Кинтекс“ чрез Бут внесе в държавната хазна повече от петнайсет милиарда долара.
Появи се Флора. След нея слугинята буташе сервизната маса.
— Ще продължим след вечеря, нали?
— Да — неохотно прие Джон Хакел. МоЬ!еззе оЬНде21, казват французите, а той макар германски евреин с швейцарско гражданство беше американски офицер и длъжен да се държи като рицар.