Горката Флора. Знае ли какъв садист е синът й?
Тогава чу гласа й. После рев, писъка на Осип и безмилостния побой, който му нанесе. Реши, че е по-тактично да се направи на спящ и тъкмо се готвеше да се върне в леглото, когато ужасената Флора нахълта при него.
— Видя ли какво върши този изрод?
— Да.
— Екзекуция?
— На такова ми заприлича…
— Ще го убия!
Флора рухна на леглото. Изглеждаше по-скоро уплашена, отколкото ядосана.
— Ще го убия, наистина. Отглеждаме звяр, Йон. Козела беше намерил време да премисли отговора си.
— Не го бий… повече. Не му говори, не му обръщай внимание. Аз ще се заема с него.
Няколко часа по-късно Осип Марин постъпи на работа в пристанищната кланица. Той беше единственият чирак, който вместо да получава заплата, щеше да си плаща за извършената против волята му работа. Козела го прикрепи към един сто и петдесет килограмов грък, плати му царски и го задължи да „разкаже играта“ или да „стопи лагерите“ на малкия негодник.
Когато две седмици по-късно отиде да го прибере, Осип приличаше на призрак и повръщаше само при произнасяне на думата кръв или смърт. Едва тогава отвори очи за семейството си и дори за мис Хелън, учителката си по английски.
За цели петнайсет дни Флора не му зададе нито един въпрос. Не наруши ритъма на къщата. Поднасяше закуска, обяд, вечеря. Сервираше му ту кафе, ту водка. Учеше робски английски и гръцки, гледаше телевизия, отдаваше му се и се оттегляше в спалнята си. Но когато Осип се върна, смазан от умора, но понесъл безмълвно наказанието си, през нощта събра сили да каже:
— Знаеш, че съм благодарна, Йон. Не можеш да не почувстваш, че те обичам… но знаеш ли какво не съм допускала и в най-романтичните си блянове?
— Не — каза Козела, готвейки се да влезе в банята.
— Аз съм безумно влюбена в теб. Ако ме зарежеш, ще умра.
— Не умирай, ако обичаш — неловко издрънка той и влезе под душа, но не пропусна да измърмори наум: Май е мой ред да мра, да му ебеш майката!
На другата сутрин Козела излетя за Атина на среща с Константин Дарделев, но в бара на хотел „Елион“ завари и Лазар Лазов — Аса. Веднага го удари шибаната миризма на „лайно“. Нямаше друго обяснение за усещането, но и нямаше нужда да дава по-точно обяснение на и без това медицински неточното понятие „тревожност“.
— Що за шибана изненада, пичове? — попита колкото да чуе гласа си, отпускайки се на стола срещу тях.
— Шибана — късо отговори Аса. — Имаме време, шефе. Не бързай! Македонеца го е закъсал като Крали Марко на Косово поле. Останалото след третата водка.
Не бяха изпили първата, когато Пора се включи на автопилот.
— Габриела ме прееба, Козел. София ме осъди на смърт, АНА27 знае, че зад прякора Перо Пора се крие гражданинът на Скопие Константин Дарделев.
Козела вече знаеше почти всичко. Един отговор обаче можеше да бъде фатален.
— Знае ли, че се крия в Крит?
— Не.
И това беше нещо. Не достатъчно, но все пак шанс.
— Вие къде сте? Според Габриела?
— В Москва… на лов за Алкалай по твоя поръчка.
Козела поръча нови водки, но мислеше трескаво, беше влуден от нерви, по гърба му шурнаха потни порои.
— Алкалай, Москва… аз — фингър на мократа поръчка… Това курве само не може да нареди пъзела. Някой й е помогнал.
— Разбира се — кимна Аса. — Бандите се скриха във футбола. Габи се шиба с един от националните.
— Глупости… — Козела реши да се намеси, но Лазар Лазов го прекъсна:
— Много време изтече, генерале. Днес СИК е „Славия“, ВИС — „Локомотив“ — Пловдив, „Беласица“ — Петрич, „Велбъжд“ — Кюстендил, ТИМ — „Спартак“ — Варна, МО — „Черно море“, измайловската мафия или така наречените ветерани афганци — „Нафтекс“, солветската или Япончик — „Литекс“ — Ловеч, Майкъл Чорни или „Нева“ — „Левски“… футболът отдавна крие истинските банди, а самите клубове са истинските „лондри“28 у нас.
Козела погледна Коста Македонеца, но горкото момче изглеждаше посърнало, унизено и като че ли пред разплакване.
— Добре бе, Ас. Футболни банди, така да бъде. Кой от тези ебалници може да върже в един възел Козела през Хакел до Алкалай, да изпържи Перо Пора пред Хашим Тачи, да заподозре Ескадрона като „муле“ на Исламболи на Запад и на Виктор Бут на Изток само защото ебе дъщерята на бивш офицер от МВР. Не ти ли се струва нелогично?
— Дълго е за обяснение, шефе.
— Бързаме ли за някъде?
— Всичко започна от твоите къщи, Козел — глухо каза Пора. — Габриела не понесе презрението ти!