— Знаеш ли, че убиха Хакел, Моимире?
— Да.
— Кой? Тигърът умееше да търгува отговори.
— Или Мило Джуканович чрез бивши удбаши — Хакел беше надушил, че изнася дрога от Котор до Бриндизи с личната си яхта — или… — Барич млъкна, запали цигара, отпи водка и се загледа в сивеещото небе.
— Или? — обади се Козела.
— Другата възможност е да е научил кой държи кореспонденцията между Виктор Бут и Хауки Исламболи.
— Кой?
— Ти, Козел — тихо отговори Барич.
— Как стигна до подобно подозрение?
— Анализ. Аз съм „тигър“, Козел. Ученик на Аркан. Свали ръката си от рамото му, погледна го в очите.
— Щом знаеш ти, знае и Алкалай…
Барич поклати глава.
— При Алкалай се появи „фингър“ и посочи Джуканович.
— Сигурен ли си?
— Жив си, Козел. Какво по-тежко доказателство от това.
Прав е, да му ебеш майката! Не на тигъра, на шибания объркан живот!
— Севгун? — все пак попита Козела.
— Не знам, генерал. Наистина не знам. Мога само да предполагам.
— Целият съм в слух, Барич.
— Чеченците. Те бяха естественият религиозен враг на атамана. Ти уби двама от тях. Друз — другите двама. Алкалай не те държи отговорен за смъртта на Севгун.
— А на Хакел?
— Вече не, Козел. Казах ти, жив си.
— Така да бъде, тигре. Нашите тарикати казват: „Който оцелее, ще закусва!“. Имаш ли надеждни документи?
— Да.
— Тогава летиш за Атина. Ще ме чакаш в хотел „Елион“. След три дни ще вляза в бара. Отваряме офис — „КПК“ — в Гърция. Ти ще бъдеш генерален представител. Приемаш ли?
Барич кимна, но все още някакъв въпрос напираше в очите му.
— Слушам те, Моимир?
— Какво значи К.П.К.?
— Кървавият път на коприната! — добродушно усмихнат каза Козела.
— Петдесет на сто от граничната полиция е под контрол, Булат. Поне началниците й!
Виктор Бут или Булат Варо, името, под което се криеше, не беше доволен от такава декларация или поне не напълно.
— Знаеш ли какво представлява „Краун Ейджънтс“, Козел?
— Офицери от МИ-6. В България дори децата го знаят.
— Не подценявай тези момчета, приятел. Джеймс Бонд беше един от тях.
Козела спря. Вървеше по булевард „Балческу“ в Букурещ и наближаваше хотела си. Трябваше да довърши този разговор под открито небе.
— Именно за това сменяме посоката на „пътя“, Булат. Имаш ли карта на България?
— Пред мен е.
— Тогава пиши. Пратките идват в Царево… Намери ли градчето?
— Да.
— Посреща ги полковник Консулов. Дестинацията е Елхово — Ивайловград. Там поема полковник Орлин Гочев до Промахон в Гърция. Третият пост държи Константин Марин…
— Твой брат?
— Син. В Атина приемната е в хотел „Елион“. Генерален представител Моимир Барич. Той ще има грижата да достави стоката на Исламболи. Ясен ли съм?
Виктор Бут дълго обмисляше отговора си,
— Променяш пътя на коприната?
— Временно. Докато не корумпираме агентите на короната.
— Те не подлежат на купуване, Козел. Богати фанатици. Забрави за тях.
— Не познаваш България, Булат. Исус и дванайсетте апостоли да поемат нашите митници, на третия месец ще сменят жените си и ще започнат да строят просташки палати.
— Козел.
— Здравей, емир. Радвам се да те чуя.
— Ти ме осъди на смърт, Хауки. ФСБ ми приписа смъртта на полковник Джон Хакел.
— Знам, Козел. Съжалявам. Виктор прибърза.
— И това знам, Хауки. Току-що говорих с него. Запиши няколко имена. Ще те търсят от мое име.
— Слушам?
— През Малта „пътят“ спира в Атина при моя агент сърбин. Името му е Моимир Барич. В негово отсъствие пълномощия имат Лазар Лазов, Иван Георгиев и Георги Костурков. Никой друг, господин Исламболи! Всеки друг е агент или на ЦРУ, или на руснаците. Във Валета ще получиш снимки и мобилни телефони.
— Добре, Козел. Още веднъж моите извинения. Хакел беше грешка.
— Забрави! Животът продължава. Каналът се премества на юг… Временно. Това е всичко. Подробностите ще научиш от Булат Варо.
— Добре, брат. Ако новият керван мине безпрепятствено, бъди мой гост… Със семейството, разбира се.
— Рано е за пенсия, Хауки… Все още ми пуши гъзът… Поне на мен. За сега това е всичко. Надявам се, че новото трасе ще заработи чисто.
После влезе в хотела, взе багажа си, плати и поръча такси до автогара „Отопени“. Отиваше в София. За последен път в живота си… Разбира се, ако не оставеше костите си на родна земя.
Седемнайсета глава
Козела не получи „последно причастие“. Не още. Гневът Божи се изсипа върху Габриела Сиракова. Това младо, вероломно момиче се беше подиграло с много мъжки съдби. От нещастния глупак Боян Мирчев, през разстреляните му синове до войника от чуждестранния легион Константин Дарделев, издирван в цяла Югославия под прозвището Перо Пора. Козела въобще не се сещаше, че тя всъщност е неговата вдовица, когато кацна в София за екзекуцията й.