— Но необходимо, Хакел — Козела имаше „адска“ нужда от водка и никаква от оправдания. — Защо си тук, зискег? Имаш намерение да се държиш като равин?
— Хакел се усмихна кисело.
— Опазил ме Господ, Козел. Ние сме в един отбор, старец!
— Мърдър Корпорейшън?7
— И така може да се каже.
Пиеха бавно. Мълчаха. С периферното си зрение Козела следеше всяко движение на чеченците. Бяха тревожни, но не и подозрителни. По всичко личеше, че се готвят да напуснат хотела.
— Кога ще видя къщата?
— Утре. Имаш ли известия от Морис?
— В неделя момчето ще пристигне от Москва. Сабри ще бъде с него.
— Тогава ще видиш къщата в неделя. Не само ти.
Не Вадим Кан, а Осип Марин щеше да види своя бъдещ дом, където щеше да расте под грижите на отчаяната си, но горда майка.
На третия позив Флора включи мобилния телефон.
— В Атина ли си, Иван? — със зле прикрита тревога попита тя.
— Не. Слушай ме внимателно, Флора. Прибери багажа, целия. После купи еднопосочен самолетен билет до Мегало Кастро в Крит. Като разбереш часа на полета, обади ми се. Разбираш ли?
— Да… Служило ли се е нещо? Нещо лошо?
— За Бога, Флора, не! Прави, каквото ти казвам. Ще те посрещна на летището — и изключи апарата. Хакел го гледаше изпитателно.
— Флора ли беше?
Кимна.
— За нея ли купи къщата?
— На нейно име. Имам нужда от нови документи, Хакел.
Полковникът от всички възможни разузнавания се изсмя презрително. Поне така му се стори, въпреки че маската му не изобразяваше презрение.
— На фамилията на Флора? — попита Хакел.
— Да. Йон Марин, бивш офицер от Секуритате! Не искам малкия да живее с мисълта, че е копеле!
Пета глава
Иззвъня джиесемът му.
Обаждаше се Хауки Исламболи. Предлагаше нови сто хиляди долара срещу протекция на половин тон дрога от Капитан Андреево до Калотина. Прие поръчката под носа на Хакел, но имаше нужда от Перо Пора и от онези ескадронисти, които бяха останали под прикритие… И от време. Щеше да е готов след десет дни.
Беше четвъртък, 24 януари. Времето омекваше, а и прогнозите очертаваха продължително затопляне.
В неделя Морис Алкалай доведе с полет сина на Флора, но с тях летя и македонецът Константин Дарделев, известен убиец в страната на орлите с прякора Перо Пора.
Константин Дарделев се опита да му целуне ръка, но Козела успя да я измъкне в последния момент.
Седяха един до друг в градината зад хотела. Перо Пора преброи хонорара си. Мълчаха. И тогава внезапно нещо му хрумна и се хвърли да целува ръката му.
— Да не съм някой скопен владика, идиот побъркан! — изсъска той. Какво, по дяволите, мислиш, че правиш? В ред ли си, Пор?
Македонецът не изглеждаше смутен от изблика си. Рееше поглед по многобройните яхти, закотвени в залива на Мегало Кастро. Пушеше спокойно, но избягваше да среща погледа му.
— Имам работа за теб. Двайсет бона в зелено.
Дарделев се направи,че не чува.
— Няма ли да ме попиташ за Габи?
— Ако има нещо, сам ще ми кажеш. Този път Перо го погледна в очите.
— Наистина ли не се интересуваш… от бившата си съпруга?
— Не — кротко каза Козела. — Харесва ли ти момчето?
— Момче като всяко друго. Уплашено, мълчаливо. Понякога изглежда отчаяно… Като че ли се е примирило със съдбата си.
Козела предполагаше подобен отговор. Ако беше честен, македонецът не би могъл да му каже нещо по-различно. А той беше честен мъж. По гангстерски, но честен. Отново млъкнаха. До полета на Перо оставаха повече от два часа, а те все още имаха работа. Габриела беше последната му грижа. Нямаше право да му го каже, а и той нямаше да повярва.
— Габи…
Прекъсна го:
— Остави Габи, Пор. Готов ли си да спечелиш мангизите?
— Дрога?
— Ескорт от Турция до Сърбия.
Дарделев дълго не отговори. Беше започнал да мисли, че се колебае, защото се страхува, когато го чу да казва:
— Знаеш, че ми трябват пари… обаче една идея… — отново млъкна.
— Кажи, Пор. Слушам те.
— Не знам какво изпитвам към теб, Козел. Благодарност или чувство за вина?
Козела почувства вътрешно разпускане. Дори прехвърли ръка на рамото му.
— Който мисли, остарява, Пор. Парите си заработваш сам. Не ми дължиш никакви благодарности. Колкото за вината, аз съм живял половин век, малкия, достатъчно да разбера, че не ние жените, а те нас избират.
Прекараха още цял час заедно, без да разменят дума повече. Май си бяха казали всичко необходимо.