Останалите избухнаха в смях. А Леонид Константинович продължи:
— О! Спомних си и детската песничка: „Различни, различни, сини и червени…“. Само че не си спомням думите по-нататък. Имаше ли бяло и черно?
— Нямаше — едва си пое дъх от смях Сотников, — в песничката няма черно и бяло, има жълто и зелено.
— Така ли? — учуди се Курмишов. — Виж ти, не си спомням абсолютно нищо друго, освен тези четири думи. А ти спомняш ли си?
— Спомням си — кимна Алексей Юриевич.
— Кажи текста тогава.
— Защо?
— Ами ако има нещо в него? — Курмишов извъртя очи към Горбатовски, който седеше с непроницаем вид и с нито едно движение на мускулите не даваше да се разбере доколко близо до отговора са участниците в играта.
Сотников помисли няколко секунди и издекламира:
Курмишов огорчено размърда могъщите си рамене.
— Вярно, нито бяло, нито черно… Но нали има синички и червенички. А кой е авторът?
— Аким — каза Сотников, учуден, че в паметта му внезапно бе изплувало това отдавна забравено име, което бе знаел преди много години, в далечното си детство. — Яков Лазаревич Аким.
И тутакси през съзнанието му като ярка светлина прелетя всичко, което неговите родители навремето му бяха разказвали за този поет. „Трябва да си спомня — помисли си Сотников, — може би съчетанието на цветовете в пандантива насочва към биографията на Аким. Леонид със сигурност нищо не знае, над неговото ниво е, а виж, Иля знае. Или е възможно да знае. Така… Яков Лазаревич се е родил в началото на двайсетте години, фронтовак, баща му добре е свирел на цигулка, бил е самоук, майка му е свирила на китара и мандолина, пеела е. По-малкият му брат е станал голям учен в областта на космонавтиката и планетологията… Какво друго си спомням от разказите на мама? Аким е искал да стане химик, следвал е в химикотехнологичния институт, но още тогава се е интересувал от литературното творчество и е посещавал такъв кръжок… Напуснал е института след трети курс… Или след четвърти? Не помня. Но определено си спомням, че не го е завършил. Какво мога да извлека от тази информация? Не, май работата не е в Аким, нещо се отплеснах.“
— Може ли? — Той протегна ръка към украшението и въпросително погледна автора на изделието.
Горбатовски кимна и кой знае защо, се усмихна, като хвърли остър и недоброжелателен поглед. Сотников внимателно взе пандантива и го сложи на чистия бял лист пред себе си — така му беше по-лесно да откроява всичко, свързано с формата, от останалото — камъните, цветовете, обработката.
„Триъгълникът, шестте ивици — обмисляше той, без да откъсва очи от украшението — и съчетанието на тюркоази, гранати и диаманти са толкова нетипични за нашето време, но пък са били много модерни и широко употребявани през 30-40-те години на деветнайсети век. А съчетаването на тези камъни с шарнирите, използвани във верижката, стеснява интервала от време, шарнирите са се появили не по-рано от 1840 година. От изделията от този период прекрасно си спомням една гривна от злато с тюркоази по шарнирите, датирана от 1841 година, едно от малкото изделия, чиято година на изработване е точно известна. Какво може да означава един толкова съвременен триъгълник, активен, енергичен и същевременно уравновесен, в съчетание с ясно откроените препратки към 1841 година? Годината на смъртта на Лермонтов… Ами да! „Герой на нашето време“, сцената на дуела между Печорин и Грушницки:
Площадката, на която трябваше да се бием, представляваше почти правилен триъгълник. От издадения ъгъл отмерихме шест крачки и решихме…
Произведението е написано през 1840 година, а през 1841 Лермонтов е загинал. Връзката с тази дата е абсолютно еднозначна. Триъгълна площадка. Шест тюркоазни ивици, символизиращи шестте крачки. И овален гранат в основата — като огромна капка кръв.“