Алексей Юриевич неволно потрепери и хвърли поглед към Горбатовски. Той му отвърна с прям, твърд и студен поглед. Веднага разбра, че Сотников е отгатнал замисъла. „Нима на Иля му е свършило търпението? Та това изделие е пряка, неприкрита закана, предизвикателство за дуел, готовност да се отиде докрай. Може би с Карина нещо не е наред? Леонид я е изтормозил с номерата си? Иля никога няма да каже, такъв си е.“
Сотников спечели. По пухкавото лице на Иля Ефимович Горбатовски се разля доволна усмивка, сякаш всички пари се бяха паднали именно на него. И на Алексей Юриевич му стана неприятно от тази усмивка. А Леонид Курмишов се кискаше искрено и весело:
— Иля, кого си решил да викаш на дуел? Ще мъстиш и твоята мъст ще бъде страшна, а?
Горбатовски се усмихна кисело, но Леонид, изглежда, нищо не забелязваше и изобщо не го свърза със себе си. Открит конфликт не бива да се допуска, реши Сотников, достатъчен е и този, който отдавна тлее скрито.
— Кой го е поръчал, Иля? — попита той.
— Мъж, на четирийсет и пет — четирийсет и седем години, състоятелен, иска да направи подарък на дъщеря си, за нейната двайсетгодишнина — спокойно отговори Иля Ефимович.
— Ето, на, сега всичко е ясно — направи извода си Сотников. — Конфликтът между Печорин и Грушницки при Лермонтов е възникнал заради честта на дама, така че възложителят, като подарява на младичката си дъщеря такова изделие, вероятно иска да каже, че няма да позволи на някакви нехранимайковци да я наранят. Нали така, Иля?
Горбатовски дълго се взира в Сотников, после кимна:
— Да, разбира се, прав си, както винаги. Възложителят искаше именно това.
„Какво пък — помисли си Алексей Юриевич, — Иля бързо се ориентира, но не отговори както трябва. Цяла Москва знае: ако искаш изделие с послание, трябва да отидеш при Сотников. И по никой начин при Горбатовски. Но Леонид и това не забеляза.
Ех, Леонид! Има ли в този град поне един човек, когото ти не си настъпил? Иля ти има зъб заради дъщеря си, на която мътиш главата вече десет години, и Олег Цирков има да разчиства сметки с тебе, макар и нищо да не е доказано, подозрения останаха, пък и към мен изпитваш едно непреходно чувство на вина заради онази си постъпка. Зле постъпи с мен, каквото и да си говорим, Леонид, но аз отдавна съм ти простил, макар че ти вероятно не вярваш в това. Ти изцяло си плати за онова, което направи. Хайде, аз ти простих, но дали Цирков ти е простил? И ще може ли да ти прости Иля, особено ако нещо с Карина не е наред?“
ВТОРА ГЛАВА
Огледа на местопроизшествието ръководеше дежурният следовател, тук бяха и оперативните работници от дежурната група. Роман Дзюба, млад, енергичен и любознателен, понечи да се втурне към следователя да докладва, че служителите от териториалния отдел по вътрешните работи са пристигнали, но по-опитният Генадий Колосенцев го дръпна за ръкава на куртката.
— Не бързай, Ромчик, там и дежурните са достатъчни. Дай да се огледаме, докато следователят не ни е забелязал, защото веднага ще ни натовари със задачи.
Дежурният следовател стоеше с гръб към тях, с папка в ръцете, и записваше в протокола това, което му диктуваше приклекналият до трупа съдебномедицински експерт.
Трупът на жената лежеше във входа на най-обикновен девететажен панелен блок. Многобройни прободни рани, нанесени с нож. Жената беше облечена просто и евтино, до нея се търкаляше отворена чанта, тип пазарска, по пода беше разхвърляно съдържанието й: обикновени женски дреболии — гребен, опаковка хартиени носни кърпички, някакви хапчета, пакетчета с ванилия и канела, форма за торта — чантата беше толкова обемна, че в нея се бе побрала дори формата. Портмоне липсваше, телефон — също. По това съдържание на чантата личеше, че жената е ходила до магазина за подправки, взела е от някого назаем формата за торта и се е прибирала, значи е живеела в този блок.
— Сега ще ни пратят да обикаляме апартаментите — прошепна Колосенцев. — Със сигурност.
Следователят, сякаш чул шепота на оперативния работник, рязко се извърна, намръщи се и кимна на новодошлите:
— Докога трябва да ви чака човек — избуча недоволно. — Тръгвате по апартаментите.
— Защо, не е ли установена личността на потърпевшата? — попита Колосенцев. — Липсват ли документите й?
Следователят мълчаливо му подаде паспорта на убитата и отново се извърна към съдебния медик. Генадий отвори паспорта и започна да го разлиства:
— Евгения Василиевна Панкрашина, родена през 1956 година, регистрирана… обаче излиза, че изобщо не е регистрирана тук — забеляза той. — Така че няма никакъв смисъл да обикаляме апартаменти.