— Това нищо не значи — тръсна следователят, без да се обръща, и продължи да пише протокола за огледа на трупа, — днес малко хора живеят там, където са регистрирани, наемат жилище, купуват друго, местят се… С една дума, трябва да се обиколят апартаментите. Хич не ми се измъквай, Колосенцев. Знам те аз тебе.
Роман Дзюба извърна поглед и горестно въздъхна. В думите на следователя прозвуча чистата истина: Генадий Колосенцев прекрасно си разбираше от работата, но не я обичаше. Ама никак! Нито грам! Той обичаше само компютърните игри с много стрелба, поради което постоянно му се спеше и изобщо, гледаше по-скоро да претупа работата и да хукне за вкъщи при любимия си компютър. Роман отдавна подозираше, че пристрастеността на неговия по-възрастен колега е нещо като заболяване и се нарича игромания, но никога не произнасяше това на глас: уважаваше Генадий, стараеше се да учи от него тънкостите на професията и се отнасяше с огромен респект към него.
Следствено-оперативната група работеше във входа, а на стълбището постепенно се струпваха привлечените от шума и суматохата обитатели на блока. Не бяха твърде много — делничен ден, ранен следобед, повечето хора бяха на работа или по учебни заведения. Никой от тях не познаваше убитата жена. Дама на средна възраст си проправи път надолу по стълбището, източи врат, за да погледне трупа, после истерично писна и припадна. След няколко секунди някъде нагоре по етажите изтропа врата и се чу звънлив момичешки глас:
— Какво е станало? Кой пищи там?
Колосенцев, който в този момент стоеше до Дзюба между втория и третия етаж, високо извика в отговор:
— Слезте тук, ако обичате! Работата е спешна!
И като погледна хитро Роман, едва чуто добави:
— Ако има възможност да не се качваш при свидетеля, а да го извикаш, трябва да я използваш. Учи се да пестиш усилията си.
И отново високо, вирнал глава, извика:
— Само че не чакайте асансьора, слезте пеша, асансьорът е блокиран!
След минута-две отгоре се чуха стъпки на няколко чифта крака: притежателката на звънливия глас явно водеше със себе си цяла делегация. Така и излезе: младото момиче, много хубава блондинка с разкошни форми, слизаше първа, следваше я жена на повече от петдесет години. Двете много си приличаха, и възрастната беше пълна и светлокоса, явно беше майката. Слизаше и друга двойка — мъж и жена на по около четирийсет и пет години.
— Кажете, моля, говори ли ви нещо името Евгения Василиевна Панкрашина? — започна Колосенцев.
— Леля Женя ли? — веднага отговори момичето. — Да, да, познаваме я. Защо питате?
Вероятно беше много наивна и още не беше виждала почти нищо страшно, затова лошите мисли дори да спохождаха хубавата й главица, това се случваше твърде рядко. Майка й обаче се оказа много по-прозорлива. Без да откъсва очи от Колосенцев, тя взе да пребледнява и да се свлича, подпряна на стената.
— Какво е станало с Женя? Защо някой пищеше? Кои сте вие? От милицията ли сте?
Но трябваше да й се признае — не припадна, удържа се, макар краката й да се подкосяваха и доста трудно успя да се върне в жилището си на осмия етаж: Дзюба и Колосенцев трябваше да я крепят от двете страни, буквално да я носят. Момичето наистина се оказа нейна дъщеря, а слезлите заедно с тях съпрузи — съседи от отсрещния апартамент.
Петнайсетина минути минаха, докато подействат лекарствата, които момичето на име Светлана Дорожкина накапа на майка си, Татяна Петровна, след което тя започна заплетения си, прекъсван от сълзи разказ, който изясни следното:
Женя, тоест Евгения Василиевна Панкрашина, приятелка на Татяна Дорожкина от над двайсет години, идвала у тях. След седмица предстоял рожденият ден на Света, навършвала 25 години, искала да събере приятелки, а Женя умеела да прави някаква просто невероятна торта, знаела някакви тайни. Никога не отказвала, когато й искали рецептата, много хора опитвали да я правят, самата Татяна също опитвала, но никога никой не успявал да я измайстори толкова вкусна и красива като на Женя. Имало тайни не само в рецептурата, но и в процеса на приготвяне. Така че Женя обещала да дойде днес сутринта и да им покаже кое как прави, та Дорожкини да видят всичко с очите си. Съседката на Дорожкини, която също била опитвала тортата на Женя, помолила и тя да присъства, дошла, седнала у тях и всички зачакали да дойде Женя, съпругът й на няколко пъти прескачал да пита кога жена му ще се прибере в семейното лоно. Женя обещала да дойде към 11 часа, те седели и чакали, чакали, а нея я нямало и нямало. И ето, чули шума и слезли. И що да видят…