— Господи, какъв ужас, Женя, какъв ужас — не спираше да повтаря Татяна Петровна Дорожкина и бършеше сълзите си с хартиена салфетка. — Кой може да я е убил?
— Ами най-банален случай — сви рамене Колосенцев, — убийство с цел грабеж. Няма ги нито портмонето, нито мобилния телефон. Значи именно те са били причината за престъплението. Заради тях са я убили.
— Ами колието? — попита хубавата Светлана. — Намерихте ли колието?
— Какво колие? — напрегна се Колосенцев. — Я бързо казвайте всичко, което знаете. За какво колие говорите?
Светлана уплашено погледна майка си и тя започна да обяснява:
— Женя трябва да е носила колието. Завчера го взела под наем, защото вчера трябвало да присъства на някакво важно мероприятие, а тя няма собствени накити. Та го взела под наем, за два дни, а днес трябвало да го върне. Така се и разбрахме с нея: сутринта да дойде у нас, да направи тортата, всички да я гледаме и да се научим, а от нас да отиде да върне колието.
Червенокосият, набит и як Роман Дзюба, приседнал до масата, бързо записваше показанията в бележника си: това бяха първоначалните сведения, а после следователят щеше да разпита тези свидетели и това щеше да се протоколира.
— Завчера — значи в понеделник, на 19 ноември — уточни Дзюба, когото Колосенцев още от първите дни на работата им го бе научил да записва показанията дословно и веднага да си прави уточняващи бележки, иначе после може в чудо да се види човек с разните „вчера“, „преди три дни“ или „в съседния блок“. След като си записал какво казва разпитваният, питай за точната дата или адрес.
— Ами да — кимна Татяна Петровна. — В понеделник е взела колието под наем, после ни дойде на гости.
— Ами мероприятието, на което е трябвало да присъства, вчера ли е било, на двайсети ноември, вторник?
— Да, да, вчера.
— А е смятала да върне колието именно днес, така ли? Не утре? Не другиден?
— Не, не. Женя определено каза, че днес, дори си пресмяташе времето за тази цел. Каза, че ще дойде към единайсет сутринта, за тортата щели да й трябват около четири часа, значи до три, но си отпусна още един час за всеки случай — до четири, каза, че ако в четири излезе от нас, ще успее да отиде.
Колосенцев стоеше, подпрял гръб на секцията, явно преживяла и Брежневия застой, и Горбачовата перестройка. Така, започна се… Нови обстоятелства — нови усложнения в работата. „Сега няма бързо да се измъкнем оттук“ — помисли си Генадий със съжаление. Ще трябва да се приспособява към ситуацията. Може поне чай да почерпят. Рома сигурно пак е гладен.
— Света, а дали не бихте ни налели чай? — обърна се той към момичето. — Явно разговорът ни ще бъде дълъг.
— Може би сте гладни? — любезно попита Дорожкина-младша.
— Ами ако ни дадете нещо, ще ви бъдем признателни — отговори оперативният работник, като хвърли насмешлив поглед към Роман, който веднага се смути и като на повечето червенокоси хора лицето му пламна.
Генадий беше красив и момичетата го харесваха, а той използваше това без капчица притеснение. Светлана, въпреки току-що преживяния шок, му се усмихна кокетно и тръгна към кухнята. Генадий се убеди, че Дзюба седи с отворения бележник и записва всичко, и зададе следващия въпрос:
— Къде е трябвало Панкрашина да върне колието?
— Ами не знам откъде го беше взела — колебливо проговори Татяна Дорожкина. — Тя просто каза, че го взела под наем. Аз нямам представа откъде се вземат накити под наем. Дори изобщо не бях чувала, че това е възможно. Едва сега, от Женя го чух.
— А какво е било колието? Тя каза ли ви?
— Да, дори го видяхме, тя се отби у нас да пийне чай на път от тази фирма за вещи под наем. И ни показа колието. Разглеждахме го, дори си го слагахме.
— Ние? Кои бяхте вие? Колко бяхте?
— Аз и дъщеря ми — плахо поясни Дорожкина, — Светлана. И двете си бяхме вкъщи.
— Опишете го, моля.
С крайчеца на окото си той следеше как Роман записва показанията в бележника си и с удовлетворение си отбелязваше, че колегата му засега пише всичко правилно: „изделие от жълт метал с червени, сини, жълтеникавокафяви и безцветни камъни“. Рома е още млад, неопитен, пише и произнася думата на глас. Разбира се, двете го чуха — и майката, и щерката, която се бе върнала от кухнята с черно цветен поднос с жостовски мотиви, на който стояха чаши, чайник, захарница и чиния със сандвичи.
— Ама вие какво пишете? — възмути се Светлана. — Ясно ви се каза: рубини, диаманти, сапфири, топази, злато. Какви си ги съчинявате?
Роман, без да поглежда, протегна ръка към чинията, донесена от Светлана от кухнята, и си взе сандвич. Вечно беше гладен тоя човек. И докато през първите две години работа в криминалния отдел още си носеше от къщи кутии и пакети със сандвичи и пирожки, които постоянно дъвчеше, сега започна да се стеснява и стоически понасяше мъките на глада. Но при всяка възможност омиташе всичко, което му паднеше.