— Ето, на! — тържествуващо възкликна един от оперативните работници. — Знаех си аз! Най-важният проверяващ довтаса. Какво искаш, Рома? Пак ли те осениха велики идеи?
Дзюба изскърца със зъби, но се сдържа.
— Исках да попитам намери ли се нещо в домашния компютър на Колосенцев — отговори колкото можа по-спокойно, като гледаше само към Зарубин.
— Нищо не се намери — равнодушно отговори подполковникът.
— Но все нещо е имало там — не отстъпваше Роман. — Не е възможно един компютър да бъде съвсем празен, след като Гена го е използвал постоянно.
Зарубин мълчаливо стана и отвори касата. Извади пакет, отвори го и изсипа на бюрото цялото му съдържание — няколко диска и флашки.
— Не вярваш ли? — прозвучаха в гласа му закана и същевременно жестока умора. — Мислиш си, че само ти си умен, а всички останали просто си се разхождат наоколо? Всичко сме проверили, има само програми. А текстовите файлове са само три. На единия има страница и половина някакви несвързани приказки за хобити или някакви други безсмъртни, имената на всички са някакви идиотски, приличат на прякори, в другия има същите шантави работи, само че по-кратки, а на третия е просто някаква таблица, сякаш той е правил реконструкция на някакво събитие минута по минута. Толкоз. Няма нищо друго. Ни-щич-ко, ясно ли ти е? Нито дума за общежитието, нито дума за гастарбайтери.
— Ами електронната поща?
— Само кореспонденция с интернет магазини относно техника и разни компютърни екстри. Нито едно лично писмо, което да представлява интерес.
— Това сигурно ли е? — все още не можеше да повярва Роман.
— Ако смяташ една честитка за рожден ден, изпратена на братовчедка в Кострома, за подозрителна, моля.
Зарубин с небрежен жест събра електронните носители в плика и го подаде на Дзюба.
— Ето, дръж, ти си проверявай, ако си нямаш друга работа. Ти си най-умният тук, никой наоколо нищо не разбира, само Дзюба знае кой е виновен и какво да се прави.
Нищо де, беше свикнал да не отговаря на обидни нападки, ще изтърпи, защото работата е по-важна. В края на краищата, един ден ще настъпи моментът, когато Роман Дзюба вече няма да е „с жълто на устата“. Трябва само да потърпи дотогава. Да стисне зъби и да търпи, както го посъветва Надежда Игоревна.
— Сергей Кузмич, споменахте за текстовите файлове… И за таблицата, че била нещо като възстановяване на събития минута по минута. Ами може това да е някакво дело, което е водел? Проверихте ли?
— Не!!! — закрещя Зарубин. — Не сме проверявали!!! Седим си тук, пием си чай и си смучем от пръстите разни версии, такъв е нашият метод на работа! И не умеем да работим другояче.
— Проверявахме, Рома, проверявахме — обади се един от оперативните работници, който явно съжали Дзюба. — И по факти проверихме, и по имена, и по прякори. Нищо, абсолютно нищо.
Подполковник Зарубин изстиваше също тъй мигновено, както и пламваше, и докато оперативният работник произнесе тези няколко фрази, се успокои.
— Вярно, Дзюба, отработихме напълно тази история. Но щом ти си толкова педантичен и си нямаш друга работа — моля, вземай и гледай. Ако намериш нещо, ще ти кажа „благодаря“, ама ако не намериш — ти ще се изръсиш.
— В смисъл? — намръщи се Роман, който не схвана смисъла на последните думи.
— Ами от ясно по-ясно е — подигравателно го имитира Зарубин. — Ти какво си мислиш, че всеки сополанко може безнаказано да се съмнява в моята работа, а аз трябва безплатно да преглъщам глупостите му? А-а-а, не. Ако излезеш прав, хубаво, никакви въпроси. Но ако не си прав — пиенето и мезето са от тебе. За всички ни. Между другото, когато приключиш, можеш да изхвърлиш този боклук на бунището, копия са.
Роман мълчаливо пъхна пакета с електронните носители в чантата си и излезе.
ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА
На другия ден още рано сутринта Роман се качи в мотрисата и замина за селището, където се намираше вилата на Григорий Дубинюк. В местната управа бързо получи списъка на всички хора, които притежаваха вили на една и съща улица с вилата на Дубинюк, след което се върна в Москва и започна методично да обикаля всички съседи на Григорий. За съжаление, сезонът не беше благоприятен за постоянно живеене на вилите, затова всички, които бяха ги обитавали през почивните дни, през работната седмица обикновено живееха в Москва.
Привечер, вече с безчувствени крака и умирайки от глад, тръгна за уговорената среща със Сташис. Антон беше предложил Роман да дойде на „Петровка“, но понеже не беше забравил вчерашния си разговор със Зарубин и неговите крясъци, Дзюба помоли: